— Да, спомням си — отвърна тя.
— Тогава бихте ли погледнали тази снимка, моля?
Слоун плъзна по масата една снимка размер 20х25см.
— Всъщност — обясни той, — това, което виждате, е увеличена част от рутинна снимка, направена във вестибюла.
Той кимна на младежа.
— Инспектор Марс откри този малък детайл.
Лейси се загледа в снимката. На нея се виждаше как стиска куфарчето си и го държи настрани от Рик Паркър, който се опитва да го вземе.
— Значи вие не само сте си спомнили за куфарчето, но сте държали да си го носите сама.
— Това ми е в характера. Пък и при моите колеги се налага да разчитам изцяло на себе си — обясни Лейси с тих и спокоен глас. — Сигурно съм действала на автопилот. Не си спомням какво точно съм си мислела тогава.
— О, напротив, мисля че си спомняте — натърти инспектор Слоун. — Смятам, че сте го направили напълно съзнателно и нарочно. В дрешника открихме следи от кръв, госпожице Фаръл. От кръвта на Изабел Уеъринг! Как смятате е попаднала там?
Дневникът на Хедър, каза си Лейси. Окървавените страници. Две от тях бяха паднали на килима в дрешника, когато се опитваше да ги натъпче в куфарчето си. А ръцете й също бяха окървавени. Но не можеше да го каже на инспектор Слоун — още не. Имаше нужда от още време, за да проучи написаното на тези страници.
Тя погледна ръцете си, скръстени в скута. Трябваше да кажа нещо. Но какво?
Слоун се надвеси над масата с агресивен, почти обвинителен вид.
— Госпожице Фаръл, не знам каква игра играете и какво точно криете от нас, но това явно не е обикновено убийство. Мъжът, който ви се е представил като Къртис Колдуел, не е ограбил апартамента и не е убил Изабел Уеъринг случайно. Цялото убийство е било внимателно планирано и изпълнено. Вашето появяване на местопроизшествието е било единственото нещо, което вероятно не е било включено в плана.
Той млъкна за миг и после продължи.
— Казахте, че сте видели у него кожената папка на госпожа Уеъринг. Опишете ми я отново.
— Описанието е същото — отвърна Лейси. — С размери на обикновена папка, която се затваря с цип, така че нищо да не изпадне, когато е затворена.
— Госпожице Фаръл, виждали ли сте тази папка преди това?
Слоун плъзна към нея лист хартия.
Лейси го погледна. Беше обикновен изписан лист.
— Не мога да кажа със сигурност — рече тя.
— Прочетете го, моля.
Тя набързо го огледа. Датата беше отпреди три години. Започваше с думите: „Баба дойде пак да гледа представлението.
После ни заведе на вечеря в един ресторант.“
Дневникът на Хедър, каза си тя. Явно съм пропуснала тази страница. Колко ли още са останали, запита се тя.
— Виждали ли сте го преди? — отново попита Слоун.
— Вчера следобед, когато доведох мъжа, представил се като Къртис Колдуел, да види апартамента, Изабел беше на бюрото в библиотеката. Кожената папка беше отворена и тя четеше листовете, които беше извадила отвътре. Не мога да твърдя със сигурност, че този е един от тях, но вероятно е така.
Поне това е вярно, отбеляза тя мислено. Внезапно съжали, че сутринта не отдели време да направи копие на дневника, преди да дойде в участъка.
Ето какво бе решила да направи — да даде оригинала на полицията, едно копие на Джими Ланди, а едно копие да задържи за себе си. Изабел искаше Джими да прочете дневника. Явно смяташе, че той ще открие в него нещо съществено. Би могъл да прочете копие, вместо оригинала, както и тя, след като по някаква причина Изабел я беше накарала да й обещае, че също ще прочете написаното.
— Открихме този лист в спалнята, под стола — обясни Слоун. — Може би е имало и други отделни листове. Мислите ли, че е възможно?
Той не я изчака да отговори.
— Да се върнем на петното кръв от Изабел Уеъринг, което открихме в дрешника в антрето. Имате ли някаква представа как се е озовало там?
— Ръцете ми бяха изцапани с кръвта на Изабел — обясни Лейси. — Знаете много добре.
— О, да, знаем, но от ръцете ви не капеше кръв, когато грабнахте куфарчето си на излизане миналата вечер. Така че, какво стана? Прибрахте ли нещо в куфарчето си преди да дойдем, нещо, което сте взели от спалнята на Изабел Уеъринг? Изглежда сте го направили. Защо не ни кажете какво беше то? Може би из стаята е имало пръснати повече страници като тази, която току-що прочетохте. Не познах ли?
— По-спокойно, Еди. Дай на Лейси възможност да ти отговори — намеси се Марс.
— Лейси разполага с колкото време иска, Ник — сопнато рече Слоун, — но истината си остава една и съща. Тя е взела нещо от онази стая, сигурен съм. Не се ли питате за какво му е на някой невинен случаен свидетел да взема нещо от дома на жертвата? Не се ли сещате защо? — обърна се той към Лейси.