Лейси беше сигурна, че почеркът на дъщеря му ще представлява твърде болезнена гледка за него, но той отрони само следната забележка:
— Това не е оригиналът.
— Оригиналът не е тук. Утре ще го предам на полицията.
Лицето му внезапно почервеня от гняв.
— Изабел ви е помолила за друго.
Лейси се изправи.
— Господин Ланди, нямам друг избор. Предполагам разбирате, че ще се наложи доста да обяснявам на полицията защо съм изнесла веществено доказателство от местопроизшествието. Уверена съм, че в крайна сметка ще ви върнат оригинала, но засега, боя се, ще трябва да се задоволите с копието.
Както и аз, добави тя на ум, докато излизаше от кабинета му.
Той дори не вдигна глава, когато тя излезе.
Когато се прибра в апартамента си, Лейси включи входната лампа и дори успя да направи няколко стъпки преди да забележи хаоса, който цареше вътре. Чекмеджетата бяха извадени, а съдържанието им разсипано по пода, шкафовете бяха изтърбушени, възглавниците от мебелите бяха свалени на пода. Даже хладилникът беше изпразнен и оставен отворен. Ужасена и уплашена, тя се втренчи в бъркотията, после си проправи път през хаоса, за да повика управителя. Набра 911 и после помоли да предадат за инцидента на инспектор Слоун.
Той пристигна скоро след полицаите от местния участък.
— Знаете какво са търсили, нали? — отбеляза делово Слоун.
— Да, знам — отвърна Лейси. — Дневника на Хедър Ланди. Но той не е тук. В офиса ми е. Надявам се, че този, който е идвал тук, няма да отиде и там.
В полицейската кола на път за офиса инспектор Слоун прочете на Лейси правата й.
— Само спазих обещанието, което дадох на умиращата жена — възмути се тя. — Тя ме помоли да прочета дневника и после да го дам на бащата на Хедър и аз направих точно това. Тази вечер му занесох копие от дневника.
Когато стигнаха в офиса, Слоун не се отдели от нея, докато тя не отвори шкафа и не взе кафявия плик, в който бе прибрала оригинала на дневника.
Той отвори скобата, с която бяха прикрепени страниците, извади няколко листа, разгледа ги и вдигна глава към нея.
— Сигурна ли сте, че сте ми дали всичко?
— Това е всичко, което намерих покрай Изабел Уеъринг, когато тя умираше — отвърна Лейси, надявайки се да не настоява много. Копието, което беше направила за себе си, стоеше заключено в чекмеджето на бюрото й.
— Най-добре да се отбием в участъка, госпожице Фаръл. Мисля, че ще трябва да си поговорим още веднъж за цялата тази история.
— А апартамента ми — запротестира тя. — Трябва да го разтребя.
Сигурно звучи смешно. Някой може да е убил Изабел заради дневника на Хедър, помисли си тя, аз също може би нямаше да съм жива, ако си бях останала у дома тази вечер, а сега се тревожа за това, че е разхвърляно. Главата я болеше. Минаваше десет часът, а тя не беше яла нищо цял ден.
— Апартаментът ви ще почака — рязко отвърна Слоун. — Трябва да ми разкажете всичко още веднъж.
Но когато стигнаха в участъка, той все пак изпрати инспектор Ник Марс да й донесе сандвич и кафе. После започна.
— Добре, да започнем всичко отначало, госпожице Фаръл.
Едни и същи въпроси отново и отново, поклати глава Лейси. Дали се е срещала някога с Хедър Ланди? Не е ли странно, че Изабел Уеъринг я е потърсила за продажбата на апартамента си само след случайна среща в асансьора няколко месеца по-рано? Колко пъти са се срещали с Изабел Уеъринг през последната седмица? На обяд? На вечеря? В края на деня?
— Тя наричаше ранната вечер „трезва светлина“ — чу се да казва сякаш отстрани Лейси, ровейки из съзнанието си да открие нещо, което още не им е казала. — Казваше, че така я наричали първите заселници и според нея това било най-самотното време на деня.
— Нямаше ли стари приятелки, на които да се обади?
— Знам само, че се обаждаше на мен. Може би е мислила, че понеже и аз съм сама жена в Манхатън, може да й помогна да разбере по-добре живота на дъщеря си — обясни Лейси.
— И смъртта й — добави тя.
Представяше си печалното лице на Изабел, високите скули и леко раздалечените очи, които все още напомняха за хубавицата, каквато трябва да е била на млади години.
— Сигурно така говори човек на шофьора на такси — продължи Лейси, — или на бармана. Намираш някой, който да те изслуша, без да се притесняваш, че този човек ще ти напомня за казаното, когато трудното мине.
Дали говоря смислено, запита се тя.
По физиономията на Слоун нищо не можеше да се прочете. Вместо това той каза:
— Да поговорим за това как Къртис Колдуел се е върнал в апартамента на Изабел Уеъринг. Няма следи от взлом. Очевидно тя не го е пуснала вътре, за да отиде после да легне на леглото. Вие ли му дадохте ключа?