— Не, разбира се — възмути се Лейси. — Но, чакайте малко! Изабел винаги оставяше един ключ в купичката на масата във вестибюла. Каза ми, че го правела, за да не се налага да вади цялата връзка ключове, когато слиза долу да си прибира пощата. Колдуел може би го е видял и го е взел. Но какво ще кажете за моя апартамент? Как са влезли в него? Нали имам портиер?
— Да, както и гараж в сградата, а също и страничен вход за доставки. Така наречените безопасни сгради са пълна заблуда, госпожице Фаръл. Вие сте агент по недвижими имоти. Би трябвало да го знаете.
Лейси си представи образа на Къртис Колдуел, с пистолет в ръка, как нахълтва вътре, за да я убие.
— Майтап, но не смешен.
Лейси едва сдържаше сълзите си.
— Моля ви, искам да се прибера у дома — промълви тя.
За миг й се стори, че може би ще я задържат още, но после Слоун се надигна.
— Добре. Можете да си вървите, госпожице Фаръл, но трябва да ви предупредя, че срещу вас е възможно да бъде повдигнато обвинение за отнемане и укриване на веществено доказателство от мястото на престъплението.
Трябваше да се посъветвам с адвокат, каза си Лейси. Как може да съм такава глупачка?
Когато пристигна у дома, Лейси завари Рамон Гарсия, управителят на кооперацията, заедно със съпругата си Соня да разтребват апартамента й.
— Не можехме да допуснем да се приберете и да заварите тази бъркотия — каза й Соня, която забърсваше с парцал за прах писалището в спалнята й. — Прибрахме нещата по чекмеджетата — не както бихте го направили вие, разбира се, но поне не са разхвърляни по пода.
— Не знам как да ви се отблагодаря — отвърна Лейси.
Когато тръгваше, апартаментът беше пълен с полицаи и тя с ужас си представяше какво ще завари, когато се прибере.
Рамон тъкмо привършваше с монтирането на нова брава.
— Бравата е отворена от специалист — отбеляза той, — който е разполагал с всички необходими инструменти. Чудя се как не ви е отмъкнал бижутата.
Това беше първото, което полицията я беше накарала да провери. Няколко златни гривни, диамантените обици и перлената огърлица от баба й си стояха спокойно на мястото.
— Допускам, че не е търсел тях — каза Лейси. Гласът й звучеше слабо и уморено.
Соня й хвърли бърз поглед.
— Утре сутринта ще намина пак. Не се безпокойте. Когато се приберете от работа, всичко ще бъде тип-топ.
Лейси ги изпрати до вратата.
— Резето в ред ли е? — обърна се тя към Рамон.
Той го изпробва.
— Никой не може да влезе, ако резето е спуснато, освен ако не използва таран. Няма страшно.
Тя затвори вратата след тях и заключи.
В каква каша се забърках, мислеше си тя.
8
Спирала за очи и съвсем лек молив за устни — това беше цялата козметика, която Лейси използваше, но когато на утринната светлина видя сенките под очите си и забеляза колко е бледа, добави малко руж, сенки за очи и порови в чекмеджето за червило. Това обаче не успя да подобри чувствително външния й вид. Дори любимото й сако в златистокафяви тонове не успя да разсее мрачното й настроение. Последният поглед, който си хвърли в огледалото, й показа, че продължава да има вял и уморен вид.
На вратата на офиса Лейси спря, пое си дълбоко въздух и изправи рамене. Неочаквано я връхлетя отдавнашен спомен. Когато беше на дванайсет години, изведнъж се оказа по-висока от момчетата в класа и започна да ходи изгърбена.
Но татко казваше, че е гот да си висок, спомни си тя и понякога се забавлявахме да ходим из стаята с книги на главата. Той казваше, че добре изправената походка показва самочувствие и самоувереност.
А на мен наистина ми е нужно самочувствие, каза си тя няколко минути по-късно, когато я повикаха в кабинета на Ричард Паркър старши.
Рик беше при баща си. Паркър старши явно беше ядосан. Лейси хвърли поглед към Рик.
Оттам съчувствие не чакай, каза си тя. Днес положението е наистина „Паркър & Паркър“.
Ричард Паркър старши не си губеше времето с празни приказки.
— Лейси, според охраната, ти си идвала тук снощи с инспектор от полицията. За какво става въпрос?
Тя му разказа всичко колкото можеше по-просто, като обясни, че била решила да предаде дневника на полицията, но трябвало първо да направи копие за бащата на Хедър.
— Укрила си веществено доказателство в нашия офис? — повдигна вежди старият Паркър.
— Смятах днес да го предам на инспектор Слоун — обясни тя.
Разказа им за проникването с взлом в апартамента й.
— Исках само да изпълня обещанието, което бях дала на Изабел Уеъринг — продължи тя. — Сега излиза, че съм извършила углавно престъпление.