— Ще бъда ли в безопасност след като свидетелствам срещу него? — попита Лейси.
Седнала срещу федералния прокурор, тя внезапно се усети сякаш седи в кола, която се спуска неуправляемо по стръмно нанадолнище и се кани да се разбие.
— Не, няма да сте — отвърна твърдо Джак Рийгън.
— Напротив — обади се отново Болдуин. — Убиецът страда от клаустрофобия. Ще направи всичко, за да избегне затвора. Сега имаме възможност да го обвиним в убийство и можем лесно да го убедим да даде показания, при което срещу него дори няма да се води дело. Но дотогава ще трябва да ви държим на сигурно място, госпожице Фаръл.
Той млъкна за миг.
— Чували ли сте за програмата за защита на свидетели?
12
На спокойствие в заключения си кабинет той за пореден път се зачете в дневника на Хедър. О да, той си беше там. Беше се погрижил. Ченгетата проверяваха всички, с чиито имена разполагаха. Прав им път. Нека вървят за зелен хайвер.
Обърна страниците. Кръвта по тях беше засъхнала отдавна, навярно минути след като е била пролята. Въпреки това усещаше ръцете си лепкави. Избърса ги с кърпичката си, навлажнена с вода от каната, която винаги беше до него. Остана да седи така неподвижен и единственото движение беше отпускането и свиването на пръстите му — сигурен знак на възбуда.
От три месеца никой не беше виждал Лейси Фаръл. Или я бяха задържали като важен свидетел по делото, или беше изчезнала по програмата за защита на свидетелите. Твърдеше се, че е направила само едно копие на дневника, за Джими Ланди, но какво би могло да й попречи да направи и друго — за себе си?
Нищо.
Където и да се намира, навярно се досещаше, че след като заради дневника си струва да се убива, то той би трябвало да съдържа нещо достатъчно ценно. Изабел беше изпяла всичко на онази Фаръл. Кой знае какво й беше казала.
Сенди Саварано отново беше изчезнал. Той изглеждаше идеалният човек, когото да изпрати да вземе дневника и да се погрижи за Изабел Уеъринг, но се оказа твърде немарлив. Глупав и немарлив. На два пъти. Позволил беше на Фаръл да го види в апартамента на Уеъринг по време на убийството и сега тя можеше да го разпознае. И ако ченгетата го спипат, тя щеше да го направи. Оставил беше отпечатък в жилището на Фаръл, което беше готово обвинение за проникване с взлом. Сенди по-скоро би си признал всичко, отколкото да отиде в затвора, размишляваше той.
Фаръл трябва да бъде намерена, а Саварано най-после да си свърши работата. И тогава, може би, той най-сетне ще бъде в безопасност…
13
На звънеца за апартамента в малката сграда на Хенъпин авеню в Минеаполис пишеше „Алис Карол“. За съседите тя беше просто привлекателна млада дама, наближаваща трийсетте, която не работи и води доста усамотен живот.
Лейси знаеше какво говорят за нея. И бяха напълно прави за усамотения живот. За три месеца усещането, че върви като на сън, започваше да отшумява и на негово място се появяваше настойчивото чувство за изолация.
Нямах никакъв избор, повтаряше си тя, когато лежеше нощем будна и си припомняше как й бяха казали да си приготви куфарите с дрехи, но без да взима никакви семейни снимки или вещи с име или инициали.
Кит и майка й дойдоха да помогнат да си приготви багажа и да се сбогуват. Всички смятахме, че ще е временно, нещо като принудителна ваканция.
В последния момент, майка й се опита да тръгне с нея.
— Не можеш да заминеш сам-сама, Лейси — спореше тя. — Кит и Джей са заедно, при тях са и децата.
— Ти няма да издържиш без децата, мамо — напомни й Лейси, — така че въобще не си го помисляй.
— Лейси, Джей ще поеме поддръжката на апартамента ти — обеща Кит.
Реакцията й беше машинална, сякаш я бяха чукнали по коляното:
— Аз ще се справя и сама за известно време — но това си беше чисто самохвалство.
Тя на мига осъзна, че щом се премести на друго място и заживее под друго име, ще трябва да скъса с всички и всичко, свързано с дотогавашния й живот в Ню Йорк. Дори чека за поддръжката на апартамента можеше да бъде проследен, макар и подписан с чуждо име.
Всичко стана бързо и делово. Двама униформени полицаи я отведоха в патрулна кола, сякаш я водеха в участъка за разпит. Багажът й отнесоха в подземния гараж, където чакаше камион без никакви отличителни белези. После я прехвърлиха в бронирана камионетка, която я отведе до така нареченото „Сигурно място“ — разпределителния център в района на Вашингтон.
Алиса в Страната на чудесата, мислеше си Лейси, докато скучаеше в ограниченото пространство, наблюдавайки как целият й досегашен живот изчезва безследно. През онези седмици й бяха назначили инструктор, с помощта на който създаваше новата си самоличност. Личността, която бе представлявала дотогава, вече не съществуваше. Спомените продължаваха да живеят в паметта й, разбира се, но след известно време започна да се пита дали са истински. Можеше да се свързва с роднините си веднъж седмично от сигурни телефони, получаваше писма само по сигурни канали — иначе нямаше никакви други контакти. Абсолютно никакви. Нищо. Само смазваща самота.