Единствената реалност за нея беше новата й самоличност. Инструкторът й я бе завел до едно огледало.
— Погледни хубаво, Лейси. Виждаш ли тази жена? Всичко, което знаеш за нея, не е вярно. Просто я забрави. Забрави всичко за нея. Известно време ще ти бъде трудно — ще ти се струва, че играеш някаква игра, че е на ужким. Има една стара песен на Джери Вейл, в която всичко е казано много добре. Не мога да пея, но знам думите:
Точно тогава Лейси беше избрала и бъдещото си име — Алис Карол, от името на Алиса от книгата „Алиса в Страната на чудесата и Алиса в Огледалния свят“ на Луис Карол. Името напълно съответстваше на положението, в което се намираше.
14
Шумът от ремонта в апартамента до бившия апартамент на Хедър Ланди подразни слуха на Рик Паркър веднага щом излезе от асансьора в сградата на Пето авеню и 70-та улица. Коя, по дяволите, беше тази строителна организация, питаше се той, кипейки от яд. Специалисти по рушене ли?
Навън небето беше натежало от тъмни облаци. За вечерта синоптиците предсказваха буря. Но дори на слабата сивкава светлина, която влизаше през прозорците, можеше да се различи общият западнал вид на вестибюла и всекидневната на Хедър Ланди.
Рик подуши наоколо. Миришеше на застояло, сухо и прашно. Запали лампите и видя дебелия слой прах, покрил масите, полиците и шкафовете и тихо изруга. Скапаният управител, каза си той. Негово задължение беше да се погрижи фирмата, която прави ремонт, да изолира напълно района на строителните работи. Рик вдигна слушалката на домофона и извика на портиера:
— Кажи на онзи негодник, домоуправителят, да се качи веднага горе. Моментално.
Тим Пауърс, едър и сърдечен добряк, беше домоуправител на 70-та Източна 13 от петнайсет години. Той много добре знаеше, че в отношенията между хазяин и квартирант, домоуправителят винаги попада между чука и наковалнята, но както философски казваше на жена си в края на поредния лош ден: „Щом жегата не ти понася, измитай се от кухнята.“
Тим бе готов да съчувства на сърдитите обитатели на кооперацията, които се оплакваха, че асансьорът е прекалено бавен, мивката капе, тоалетната тече или отоплението е неравномерно.
Застанал на вратата и слушайки тирадата на Рик Паркър, той реши, че през всичките години, в които се беше примирявал с какви ли не сърдити жалби, никога не се бе сблъсквал с почти ненормалната ярост, която фучеше насреща му сега. Беше достатъчно разумен, за да се сдържи да не каже на Рик къде точно да върви. Вярно, че беше само един нахален младок, който се държеше за пешовете на баща си, но това не го правеше по-малко Паркър, а семейство Паркър бяха собственици на една от най-големите компании, управляващи недвижими имоти и сгради в Манхатън.
Гласът на Рик се повишаваше, а гневът му се засилваше все повече. Накрая, когато спря да си поеме дъх, Тим се възползва от шанса да се обади и той:
— Нека повикаме и онзи, който е отговорен за всичко това.
Той излезе в коридора и заудря по вратата на съседния апартамент.
— Чарли, излез за малко.
Вратата се отвори и ударите и трясъците се усилиха. Чарли Куин, с обрасло в сива четина лице, по джинси и размъкната блуза, излезе в коридора, помъкнал руло чертежи.
— Зает съм, Тим — каза той.
— Не си чак толкова — отвърна Пауърс. — И преди съм ти казвал да запечатваш всичко, когато ще срутваш стените. Господин Паркър, може би ще ни обясните защо сте така разстроен.
— Сега, след като полицията най-после освободи жилището — развика се отново Рик, — ще трябва да продадем апартамента от името на собственика. Кажете ми обаче как да доведа клиент при тази мръсотия? Очевидно не мога да го направя.
Той бутна Тим настрани, прекоси коридора и натисна звънеца на асансьора. Когато вратата зад него се затвори, домоуправителят и строителят се спогледаха.
— Прихванало го е нещо — безизразно отбеляза Пауърс. — Голям досадник.
— Може и да е досадник — тихо каза Куин, — но ми се вижда от ония типове, дето са готови на всичко.