Докато караше към спортната зала, мислено преговаряше подробностите: казва се Алис Карол, от Хартфорд, щата Кънетикът, завършила е Колдуел Колидж — заведението беше безопасно за споменаване, понеже вече беше затворено. Работила е като секретарка в лекарски кабинет в Хартфорд. Лекарят обаче се пенсионирал по същото време, когато тя скъсала с приятеля си, така че просто решила да се премести. Избрала Минеаполис, защото като дете била идвала веднъж и градът страшно й харесал. Баща й починал, а майка й се омъжила повторно и живеела в Лондон.
Но всичко това няма никакво значение в момента, каза си тя, докато бъркаше в чантата си за новата карта за социално осигуряване. Трябва да внимава, автоматично беше започнала да пише истинския си осигурителен номер, но се хвана навреме. Адресът й: Ийст Енд авеню 11, Ню Йорк 10021 проблесна в съзнанието й. Хенъпин авеню 1520, Минеаполис 55403. Банката й: Чейс — не, Първа щатска. Занятие? Сложи чертичка в графата. Близки или роднини, които да бъдат известени при нужда: Свенсън й беше дал фалшиво име, адрес и телефон за подобни случаи. Ако потърсеха някой на този телефон, обаждането в крайна сметка щеше да стигне до него.
Стигна до графата „Предишни заболявания“. Някакви проблеми? Ами, да, каза си тя. Едва забележим белег на мястото, където един куршум одраска черепа ми. Рамене, които са винаги напрегнати, поради усещането, че някой ме следи и че някой ден, както си ходя по улицата, ще чуя стъпки зад себе си, ще побягна и…
— Затруднихте ли се? — бодро попита Уилкокс. — Да ви помогна с нещо?
В пристъп на параноя на Лейси й се стори, че забелязва недоверие в погледа на жената отсреща.
Усетила е, че у мен има нещо фалшиво, кореше се мислено Лейси. Събра сили и се усмихна.
— Не, няма нищо.
Тя се подписа на формуляра и бутна листа към отсрещната страна на бюрото.
Уилкокс го разгледа.
— Идеално.
Отпред на пуловера й имаше две котенца, които си играеха с кълбо прежда.
— Елате да ви покажа кое къде е.
Залата беше хубава и оборудвана с множество уреди, дълга пътечка за тичане, просторни зали за аеробика, голям басейн, сауна и приятно барче за безалкохолни напитки.
— Сутрин е много натоварено, а също и в часовете след работа — обясняваше Уилкокс. — А, ето го — прекъсна се тя сама.
Момичето извика нещо на широкоплещестия мъж, който се беше устремил към мъжката съблекалня.
— Том, ела за малко.
Мъжът се спря и се обърна, а госпожица Уилкокс усилено му замаха да дойде при тях. Само след миг тя вече ги запознаваше.
— Том Линч, да ти представя Алис Карол. Алис дойде при нас, защото те е чула по радиото — уведоми го госпожица Уилкокс.
Мъжът се усмихна приятно.
— Радвам се, че съм бил толкова убедителен. Много ми е приятно, Алис.
След бързо кимване и още една ослепителна усмивка той ги остави.
— Нали е много сладък? — попита Уилкокс. — Ако си нямах такова готино гадже… Няма значение. Проблемът е, че самотните жени понякога страшно много му налитат, непрекъснато го заговарят. Но когато е тук, тренира сериозно.
Полезни съвети, мислено отбеляза Лейси.
— Аз също — бодро отвърна тя, надявайки се, че звучи убедително.
17
Мона Фаръл седеше сама на една маса в известния нов ресторант „При Алекс“. Беше единайсет часът, а салонът и барът бяха все още пълни с посетители, излезли от театрите. Пианистът свиреше „Свободна мелодия“ и Мона внезапно почувства силна празнота. Тази мелодия беше от любимите на Джак.
Думите изплуваха в главата й:
Времето ще стори много…
Мона се хващаше напоследък, че постоянно е на ръба на сълзите. О, Лейси, помисли тя, къде ли си сега?
— Е, изглежда вече мога да отделя малко време да поседна с една прелестна жена.
Мона се стресна и вдигна глава. Усмивката на Алекс Карбайн се размаза пред очите й.
— Плачеш ли, Мона? — загрижено рече той.
— Не. Нищо ми няма.
Той седна срещу нея.
— Напротив, има нещо. Нещо конкретно, или просто така?
Тя се насили да се усмихне.
— Тази сутрин гледах CNN. Показаха някакво леко земетресение в Лос Анджелис. Всъщност не беше чак толкова леко. Една млада жена не могла да удържи волана и колата й се обърнала. Беше слаба и имаше тъмна коса. Показаха я как лежи на носилката.
Гласът на Мона затрепера.
— За миг си помислих, че е Лейси. Може и да е там, нали знаеш. Може да е навсякъде.
— Но не е била Лейси — успокои я Алекс.
— Не, разбира се, но съм в такова състояние, че като чуя за пожар, наводнение или земетресение веднага започвам да се безпокоя, че Лейси е там и е загинала.