Като си тананикаше, Лейси измъкна папката за 70-та Източна 13 и се зае да я изучава.
Продадох мезонета на втория етаж, каза си тя. Стаите са просторни. Таваните високи. Кухнята имаше нужда от ремонт и осъвременяване. Сега да видим апартамента на госпожа Уеъринг.
Винаги, когато имаше възможност, Лейси проучваше старателно всичко, свързано с предстояща сделка. Открила бе, че за тази цел е изключително полезно да се познава със служителите в подопечните на „Паркър & Паркър“ сгради. Имаше късмет, че е приятелка с Тим Пауърс, управителят в сградата на 70-та Източна 13. Обади му се по телефона и в продължение на двайсет минути търпеливо слуша разказа за проваленото му лято, напомняйки си с тъга, че Тим винаги е бил склонен към празнословие. Накрая все пак успя да насочи разговора към апартамента на Уеъринг.
Според Тим, Изабел Уеъринг била майка на Хедър Ланди, млада певица и актриса, която тъкмо била започнала да си създава име в театралните среди. Бащата бил известния ресторантьор Джими Ланди. Хедър починала в началото на зимата, загинала при катастрофа — колата й паднала в крайпътна пропаст, когато се връщала у дома след почивка на ски в щата Върмонт. Апартаментът бил собственост на Хедър и сега майката явно смятала да го продаде.
— Майката на Хедър отказва да повярва, че дъщеря й е загинала при злополука — отбеляза Тим.
Когато най-сетне се откачи от телефона, Лейси остана да седи замислено още дълго, припомняйки си, че миналата година беше гледала Хедър Ланди в един нашумял бродуейски мюзикъл. Спомняше си я особено добре.
Хедър имаше всички качества — беше красива, имаше сценично присъствие и пееше с прекрасно сопрано. Направо „десет от десет“, както би казал баща й. Нищо чудно, че майката отказва да повярва.
Лейси потрепера и стана, за да включи климатика.
Във вторник сутринта Изабел Уеъринг се разхождаше из апартамента на дъщеря си, изучавайки го уж с критичното око на агент по недвижими имоти. Радваше се, че е запазила визитната картичка на Лейси Фаръл. Джими, бившият й съпруг, бащата на Хедър, пожела тя да продаде апартамента и трябваше да му се признае, че я изчака доста дълго време.
Младата жена й се бе понравила още в мига, когато я срещна в асансьора, защото й напомняше за дъщеря й, Хедър. На пръв поглед двете никак не си приличаха. Хедър имаше къса, къдрава, светлокестенява коса със златисти оттенъци и лешникови очи. На ръст беше дребна — едва метър и шейсет, с приятни меки извивки на тялото. Самата тя се наричаше „джуджето в семейството“. Лейси от своя страна беше по-слаба и по-висока, имаше синьозелени очи и по-тъмна, права коса, дълга до раменете, но в усмивката и маниерите й имаше нещо, което недвусмислено напомняше за Хедър.
Изабел се огледа. Брезовата ламперия и вестибюла, облицован с пръскани мраморни плочки, които Хедър обожаваше, едва ли щяха да се харесат на повечето хора, но те лесно можеха да се сменят. Изцяло модернизираната кухня и баните обаче бяха много положителен елемент при продажбата.
След многократни пътувания от Клийвланд до Ню Йорк и неубедителните опити да се преровят огромните гардероби и множеството чекмеджета в жилището, след срещите с приятелите на Хедър, Изабел разбираше, че е време да сложи край на всичко. Трябваше да се приключи с търсенето на обяснения и причини и да продължи живота си нататък.
Но въпреки всичко тя просто не можеше да повярва, че смъртта на Хедър е била чиста злополука. Познаваше дъщеря си — не беше толкова глупава, че да потегли към къщи в снежна буря с кола от Стоу, особено толкова късно през нощта. Съдебният лекар обаче нямаше никакви съмнения. Джими явно също не изпитваше никакви съмнения, защото в противен случай щеше да обърне Манхатън нагоре с краката, за да открие причината.
При последния от редките им обеди заедно той отново се бе опитал да убеди Изабел да остави случая на мира и да продължи живота си оттам нататък. Според него онази нощ Хедър не е могла да заспи, разтревожила се е, че поради силната снежна буря може да не успее да се прибере навреме за репетицията на следващия ден. Той просто отказваше да види каквито и да било подозрителни обстоятелства покрай смъртта й.
Изабел обаче не можеше да я приеме така лесно. Разказа му за обезпокояващия телефонен разговор, който беше провела с дъщеря им точно преди гибелта й.
— Джими, Хедър не беше на себе си, когато говорих с нея по телефона. Беше силно разтревожена. Направо ужасно. Личеше си по гласа й.