Тя се опита да се усмихне.
— Даже на Кит й омръзна да ме слуша. Онзи ден в планината Сноубърд паднала лавина и повлякла няколко скиори. За щастие, спасили всичките, но аз останах специално, за да чуя имената им. Лейси обича ските и като нищо би излязла да кара в някоя буря.
Тя се протегна за чашата с вино.
— Алекс, не бива да те затрупвам с всичко това.
Карбайн взе ръката й в своята.
— Напротив, Мона. Когато говориш с Лейси, може би ще й кажеш какво ти коства всичко това. Искам да кажа, ако имаше някаква представа къде се намира, щеше да ти е по-лесно да го понесеш.
— Не, не мога да направя такова нещо. Не бива да се издавам пред нея. На Лейси сигурно е още по-трудно. Аз имам късмет. При мен са Кит и семейството й. И ти също. А тя е сам-самичка.
— Попитай я — настоятелно повтори Алекс. — И после не казвай на никого.
Той я потупа по ръката.
18
— Когато си измисляш приятел, мисли си за някой реален човек — поучаваше я помощник-шериф Свенсън. — Трябва да можеш да си го представиш как изглежда и как говори, така че ако се наложи да отговаряш на въпроси за него, да ти е по-лесно и да не се оплиташ. И помни, много е хитро да отговаряш на въпросите с въпроси.
Лейси си избра Рик Паркър за въображаем приятел, с когото е скъсала. С него можеше по-лесно да си представи, че скъсва, отколкото, че й е гадже, но поне не й беше трудно да се придържа към един постоянен образ.
Започна да ходи в спортната зала всеки ден, винаги късно следобед, физическото усилие я караше да се чувства по-добре, пък и така се съсредоточаваше по-лесно. След като получи карта за социална осигуровка, можеше да започне да си търси работа, но помощник-шериф Свенсън й обясни, че програмата не дава фалшиви препоръки.
— Как ще си намеря работа без препоръка? — попита тя.
— Можеш да започнеш работа като доброволец и да работиш без заплащане в продължение на две седмици. После виж дали няма да те вземат.
— Аз лично не бих взела на работа никого без препоръки — твърдо отвърна тя.
Ясно беше обаче, че ще трябва поне да опита. С изключение на спортната зала, нямаше никакъв контакт с хора. Когато човек е постоянно сам, времето минава много бавно, така че Лейси чувстваше как унинието я затиска като тежко одеало. Дори ежеседмичният разговор с майка й започваше да я плаши. Винаги завършваше по един и същ начин — майка й се разплакваше, а Лейси едва се удържаше да не закрещи от безпомощност.
През първите няколко дни, след като започна да ходи в спортната зала, се опита да завърже някакво приятелство с Рут Уилкокс. На нея първа изпробва историята за това как е попаднала в Минеаполис: майка й се омъжила повторно и се преместила да живее в Лондон; лекарят, при когото работела, се пенсионирал, а тя зарязала приятеля си. „Беше много избухлив и саркастичен“, обясняваше тя, мислейки си за Рик.
— Известен ми е този тип мъже — успокояваше я Уилкокс. — Но чакай аз да ти кажа нещо. Том Линч ме разпитваше за теб. Мисля, че те харесва.
Лейси много внимаваше да не покаже интереса си към Линч, но все пак беше положила основите на една планирана среща. Определила си беше да свършва с тичането, точно когато той започваше. Записа се в група по аеробика, която гледаше към пътечката за тичане и си избра място, откъдето той да я вижда, когато минава оттам. Понякога Том се отбиваше преди тръгване в барчето, за да изпие един плодов шейк или кафе. Тя започна да влиза в барчето няколко минути преди той да свърши обиколката си и винаги сядаше на маса за двама.
На втората седмица планът й успя. Когато той влезе в барчето, тя седеше сама на една двойна маса, а всички останали маси бяха заети. Той се огледа и очите им се срещнаха. Стискайки палци, тя небрежно посочи с пръст към празното място.
Линч се поколеба малко, после се приближи.
Лейси беше преровила целия дневник на Хедър и беше извадила всяка забележка по негов адрес. За пръв път името на Том се появяваше преди около година и половина, когато Хедър го срещнала след едно представление.
Най-готиният дойде с нас в „Бариморс“ да хапнем по един хамбургер. Том Линч, висок, много симпатичен, към трийсетгодишен, ако не се лъжа. Води собствено предаване в Сейнт Луис, но каза, че скоро щял да се мести в Минеаполис. Братовчед е на Кейт, затова беше на представлението снощи. Каза, че най-неприятното на живота извън Ню Йорк било, че не можеш да ходиш редовно на театър. Много си говорих с него. Каза, че щял да остане няколко дни в Ню Йорк. Надявах се да ме покани да излезем, но къде този късмет?!
Няколко месеца по-късно пишеше: