Том Линч беше пак в Ню Йорк. Отидохме с няколко души да покараме ски в Стоу. Той е много печен. И симпатичен. Тъкмо с такъв мъж би искал да ме види баба. Само че той не поглежда нито мен, нито другите момичета, пък и сега вече няма никакво значение.
Три седмици по-късно Хедър беше загинала при въпросната злополука — ако въобще беше злополука. Докато преписваше бележките за него, Лейси се питаше дали Изабел или полицията са разговаряли с Линч за Хедър. И какво е имала предвид Хедър с думите: „Пък и сега вече няма никакво значение?“
Дали е искала да каже, че Том Линч си има постоянна приятелка? Или означаваше, че самата Хедър е имала сериозна връзка?
Всичките тези мисли връхлетяха Лейси, докато Линч се настаняваше на масата срещу нея.
— Алис Карол, ако не се лъжа, нали — попита той с тон, който беше по-скоро утвърдителен отколкото въпросителен.
— Да, а вие сте Том Линч.
— Така разправят. Разбрах, че сте отскоро в Минеаполис.
— Точно така.
Лейси се надяваше, че усмивката й е достатъчно естествена.
Сега ще започне да задава въпроси, притеснено си каза тя. Това ще е първото ми сериозно изпитание.
Тя взе лъжичката и заразбърква кафето си, после осъзна, че едва ли много хора изпитват нужда да разбъркват черно кафе. Свенсън й беше казал да отвръща на въпросите с въпроси.
— Оттук ли си, Том?
Знаеше, че не е, но й се стори нормално да попита.
— Не, роден съм във Фарго, Северна Дакота. Недалеч оттук. Гледала ли си филма „Фарго“?
— Много ми хареса — усмихна се тя.
— И въпреки това реши да се преместиш тук? При нас за малко не го забраниха. Хората решиха, че са ги изкарали пълни селяндури.
Дори на нея й прозвуча неубедително, когато се опита да обясни защо е дошла да живее в Минеаполис.
— Когато бях на шестнайсет, с майка ми бяхме тук на гости у приятели. Градът страшно ми хареса.
— Не вярвам да е било при време като сегашното.
— Не, беше през август.
— Сезона на мухите?
Заяждаше се. Личеше си. Но когато лъжеш, всичко придобива по-друг смисъл. После я попита къде работи.
— Досега бях заета да уреждам жилището си и разни други неща — отвърна тя с мисълта, че това поне е истина. — Сега вече мога да започна да се оглеждам за работа.
— Каква?
— Ами преди поддържах застрахователната документация в един лекарски кабинет — обясни тя и бързо добави: — Но този път смятам да си намеря нещо по-различно.
— И правилно. Брат ми е лекар, попълването на документите за здравно осигуряване побърква цели три секретарки! При какъв лекар работеше?
— Педиатър.
Слава Богу, че съм запомнила нещо от постоянните разкази на мама, така че поне да знам за какво говоря, каза си Лейси. Защо обаче въобще ми дойде на ум да спомена за застрахователна документация? Та аз не мога да различа един формуляр от друг!
И побърза да смени темата:
— Днес те слушах по радиото. Хареса ми интервюто ти с постановчика на миналогодишния концерт на групата „Чикаго“. Гледах го в Ню Йорк преди да се преместя тук. Страшно ми хареса.
— Братовчедка ми Кейт участва в постановката на една пътуваща театрална трупа, която сега е в града — каза Линч.
Лейси забеляза замисления му поглед. Опитва се да реши дали да ме покани да го гледаме заедно. Дано го направи, помоли се тя. Братовчедка му Кейт е играла заедно с Хедър, тя ги е запознала.
— Утре е премиерата — продължи той. — Имам два билета. Искаш ли да дойдеш?
19
През трите месеца след смъртта на Изабел, Джими Ланди се чувстваше като в друго измерение. Сякаш бяха анестезирали онази част от мозъка му, която управляваше чувствата. Цялата му мисловна енергия беше насочена към новото казино и хотел, които строеше в Атлантик сити. Разположен между Замъка на Тръмп и Морския клуб на Хара, хотелът беше специално проектиран да засенчи и двете — великолепна блестяща сграда, която приличаше на изящна бяла кутийка за скъпоценности, със заоблени кулички и златен покрив.
Застанал във фоайето на новото здание, той наблюдаваше последните приготовления за откриването, което беше определено за следващата седмица.
Успях, каза си той! Наистина успях!
Разстилаха килимите, окачваха картини и завеси, в бара складираха камари каси с напитки. Изключително важно беше да засенчат всички околни заведения, а те да изпъкнат, да блеснат с нещо особено. Уличното хлапе, израснало в манхатънския квартал Уест Сайд, изпаднало от училище на тринайсет години и тръгнало на работа като мияч на чинии в клуб „Щъркел“, беше стигнало върха и щеше за пореден път да натрие носа на другите.