— Разбирам защо си толкова нервна — сериозно отвърна Том. — Когато бях в Амхърст, често ходех на гости у едни приятели в Хартфорд. Ти къде точно живееше там, Алис?
— О, на Лейкуд драйв.
Лейси извика в съзнанието си спомена за снимките на голямата жилищна сграда, които беше изучавала като част от инструктажа в разпределителния център и се молеше наум Том Линч да не каже, че и неговите познати живеят там.
— Не го знам — поклати бавно глава той.
После се огледа и каза:
— Харесва ми как си наредила жилището си.
Жилището наистина беше придобило по-удобен и омекотен вид. Боядисала беше стените в слонова кост и после се беше постарала да ги направи достатъчно грапави, за да им придаде по-топъл и обитаем вид. Килимът, който беше купила от разпродажбата в един гараж, беше машиннотъкано копие на килим тип „Челси“ и имаше приятно употребяван вид. Гарнитурата от тъмносиньо кадифено канапе в комплект с двойно кресло имаше леко износен, но достатъчно хубав и удобен вид. Малката масичка, за която беше дала двайсет долара, беше тапицирана с нащърбена кожа, но имаше извити крака стил „Риджънси“. Беше точно копие на масичката, с която беше отраснала и това й вдъхваше допълнително усещане за уют. Полиците до телевизора бяха отрупани с книги и разни джунджурии, които си беше купила по разпродажбите.
Лейси тъкмо понечи да обяснява колко обича да пазарува стари мебели, но се спря навреме. Повечето хора не обзавеждат изцяло жилището си с вещи, купени по разпродажби. Не, каза си тя, повечето хора се местят заедно мебелите си. Реши, че ще е по-добре просто да благодари на Том за комплимента и се зарадва, че той й предложи да тръгнат веднага.
Тази вечер се държи по-различно, каза си тя един час по-късно, когато двамата се бяха настанили удобно, пийваха вино и похапваха пица. В спортната зала Том се държеше много сърдечно, но резервирано и тя прие, че решението му да я покани на премиерата е било плод на моментно решение.
Сега, когато двамата бяха заедно, тя придоби усещане за едно много по-интересно и приятно присъствие. За пръв път след смъртта на Изабел Лейси осъзна, че наистина се забавлява. Том Линч с охота отговаряше на въпросите, които му задаваше.
— Отраснал съм в Северна Дакота — обясняваше той. — Вече ти казах. Но след колежа въобще не съм живял там. Веднага се преместих в Ню Йорк — надявах се да направя голям удар в радио-бизнеса. Това, разбира се, не стана и един много мъдър човек ми каза, че най-добрият начин да го постигна е да започна в някоя по-малка радиостанция, да си изградя име там и после постепенно да се изкатеря на по-високи места. Така че през последните девет години съм работил в Де Мойн, Сиатъл, Сейнт Луис, а сега съм тук.
— И все в радиото ли? — попита Лейси.
Линч се усмихна.
— Вечният въпрос. Защо не опитам в телевизията? Исках да си направя мое собствено предаване, да разработя нова радиопрограмна схема, да видя кое се получава и кое не. Вече съм научил доста неща и наскоро за мен се интересуваха от една много добра кабелна телевизионна станция в Ню Йорк, но мисля, че още ми е рано да предприемам такава стъпка.
— Лари Кинг е започнал в радиото — отбеляза Лейси. — Явно се е справил добре с прехода в телевизията.
— Е, ето ме и мен, следващият Лари Кинг.
Двамата си бяха поръчали една малка пица. Линч хвърли поглед към последното парче и понечи да го прехвърли в нейната чиния.
— Ти го изяж — възпротиви се Лейси.
— Не ми се яде повече…
— Направо ти текат лигите за него.
Двамата се разсмяха весело и няколко минути по-късно, когато излязоха от ресторанта и пресякоха улицата, за да влязат в театъра, той я хвана за лакътя.
— Внимавай — предупреди я той. — Наоколо е пълно с опасни заледени места.
Ако знаеше само, че целият ми живот в момента е изпълнен с опасни заледени места, мислено си каза тя.
За трети път гледаше постановка на „Кралят и аз“. Последният път беше по време на първата й година в колежа. Гледала го беше на Бродуей, когато баща й свиреше в оркестъра.
Иска ми се ти да свиреше и тази вечер, Джак Фаръл, каза си тя. Когато оркестърът започна, тя усети, че в очите й напират сълзи и се насили да ги спре.
— Добре ли си, Алис? — тихичко попита Том.
— Добре съм.
Как успя да усети, че съм разстроена, зачуди се тя. Да не е екстрасенс? Надявам се, че не е, каза си Лейси.
Братовчедката на Том, Кейт Ноулс, играеше ролята на Тъптим, робинята, която се опитва да избяга от двореца. Беше добра актриса с невероятен глас. Трябва да е на моите години, може би малко по-млада, мислено отбеляза Лейси.