Единствената полезна информация, която тайните агенти успяха да съберат за убиеца, беше, че преди да инсценира смъртта си, клаустрофобията на Саварано явно се е задълбочила. Единият от агентите сподели:
— Сенди сънува кошмари, в които вратата на килията се затръшва зад него.
Какво ли го беше изкарало отново на работа, питаше се Болдуин. Големи пари? Може би дължи услуга някому? А може и двете. Не бива да се пропуска и тръпката на лова, разбира се. Саварано беше истински хищник. Може би дори го беше направил от скука. Спокойният живот не беше за него.
Болдуин знаеше досието на Саварано наизуст: „Четиридесет и две годишен, заподозрян в десетина убийства, но никога не е влизал в затвор след изправителния дом, където е бил като дете! Умник, с вроден талант на убиец.“
Ако бях на мястото на Саварано, продължаваше да разсъждава Болдуин, основната цел в живота ми в момента би била да открия Лейси Фаръл и да й попреча веднъж завинаги да ме идентифицира.
Той поклати глава и челото му се набръчка загрижено. Програмата за защита на свидетели не беше чак толкова неуязвима, знаеше го много добре. Хората стават небрежни. Когато се обаждат у дома, обикновено казват нещо, което издава къде се намират, или пък пробват да пишат писма. Един мафиот, когото бяха включили в програмата след като беше оказал съдействие на държавата, се оказа толкова тъп, че изпрати поздравителна картичка на някакво старо гадже. Една седмица по-късно го застреляха.
Гари Болдуин се безпокоеше за Лейси Фаръл. Психологическият й профил показваше, че е човек, който няма да издържи дълго време сам. Освен това беше прекалено доверчива — нещо, което можеше да я вкара в голяма неприятност. Той поклати глава. Не можеше да направи нищо друго, освен да предаде сигнал по сигурните канали за връзка с нея, за да я предупреди да не сваля гарда нито за секунда.
24
Беше събота вечер и Мона Фаръл пътуваше към Манхатън за обичайната вече вечеря с Алекс Карбайн. Тя очакваше с нетърпение тези вечери, макар той често да я оставяше сама на масата, за да поздрави редовните посетители и знаменитости, които идваха в неговия ресторант.
— Много е забавно — уверяваше го тя. — Наистина нямам нищо против. Не забравяй, че преди бях женена за музикант. Нямаш представа колко бродуейски представления съм изгледала сама, понеже Джак беше в оркестъра.
Джак сигурно би одобрил Алекс, мислеше си Мона, докато караше по моста „Джордж Вашингтон“, след което зави по магистралата за Уест Сайд. Джак беше остроумен, много забавен и обичаше компаниите. Алекс е доста по-тих, но у него това е привлекателна черта.
Мона се усмихна при спомена за цветята, които Алекс й беше изпратил през деня. На картичката пишеше само:
Дано направят деня ти по-светъл.
Той знаеше, че разговорите с Лейси й късат сърцето. Разбираше колко болезнено преживява тя случилото се и цветята бяха начинът, по който й показваше съчувствието и подкрепата си. Тя му довери, че Лейси й е казала къде се намира.
— Даже на Кит не съм казала — обясни тя. — Кит може да ми се обиди, че не й се доверявам.
Странна работа, продължаваше да размишлява Мона, докато движението по магистралата за Уест Сайд пълзеше едва-едва заради задръстване в дясната лента. При Кит всичко вървеше нормално и гладко, а с Лейси беше точно обратното. Кит се запозна с Джей, докато учеше в Бостънския колеж, а той в Тъфтс. Влюбиха се, ожениха се и сега имаха хубав дом и три прекрасни деца. Джей беше прекалено педантичен и понякога се държеше твърде надуто, но не можеше да му се отрече, че бе добър съпруг и баща. Онзи ден изненада Кит, като й подари златна огърлица, която харесал на витрината на Грум в Риджуд. Кит сподели после, че Джей се похвалил, че бизнесът му отново потръгнал.
Много хубаво, каза си Мона. Напоследък се беше поразтревожила, че нещата не вървят много добре. През есента си личеше, че Джей има проблеми.
Лейси също заслужава да е щастлива, мислеше си Мона. Сега й е времето да си намери подходящ мъж, да се омъжи и да създаде семейство, сигурна съм, че е вече готова. Вместо това обаче живее сам-самичка в непознат град, не може да мръдне оттам и трябва постоянно да се преструва на друг човек, понеже животът й е в опасност.