— Уволни го, Алекс — остро отбеляза той. — За нищо не става. Никога няма да се научи.
Охо, каза си Кит. Наистина си го бива! Нищо чудно, че Джей се страхува да не се изложи пред него.
Накрая Джими внезапно сам подхвана темата за Лейси и Изабел Уеъринг. Веднага щом сервираха кафето, той каза:
— Госпожо Фаръл, срещал съм се веднъж с дъщеря ви. Тя държеше да изпълни обещанието си към бившата ми жена, като ми предаде дневника на дъщеря ни.
— Да, зная — тихо отвърна Мона.
— Не се държах много добре с нея. Тя ми донесе копие на дневника вместо оригинала и тогава си помислих, че е страшно нагло от нейна страна да предаде оригинала на полицията.
— Продължавате ли да мислите така? — попита Мона, но не изчака за отговор. — Господин Ланди, дъщеря ми беше заплашена с обвинение за укриване на веществено доказателство само защото се опита да изпълни даденото на Изабел Уеъринг обещание.
Боже мой, каза си Кит, мама е готова да избухне всеки момент.
— Разбрах за това едва преди два дни — рязко отвърна Ланди. — Разбрах, че ченгетата се опитват да ме баламосват и наех частен детектив. Той откри, че историята за професионалния убиец, който случайно се натъкнал на Изабел и я убил, е пълна измислица.
Кит забеляза, че физиономията на Ланди стана тъмночервена. Явно и Стиви Абът бе забелязал същото.
— Успокой се, Джими — обади се той. — Ако получиш удар, от теб ще стане кофти пациент.
Джими го изгледа накриво, после отново се обърна към Мона.
— Същото казваше и дъщеря ми — продължи той и изпи последната глътка от еспресото си. — Знам, че дъщеря ви е включена в програмата за защита на свидетели. Много неприятно и за нея, и за вас, предполагам.
— Така е — кимна в съгласие Мона.
— Как поддържате връзка с нея?
— Тя се обажда веднъж седмично — обясни Мона. — Всъщност, причината за закъснението ни тази вечер беше, че аз говорех с нея, когато Джей и Кит дойдоха да ме вземат.
— Вие не можете ли да й се обаждате? — поинтересува се Ланди.
— Абсолютно не. Пък и нямам представа къде да я търся.
— Искам да говоря с нея — внезапно каза Джими. — Предайте й. Детективът, когото наех, ми каза, че се е виждала често с Изабел в дните преди смъртта й. Имам към нея много въпроси.
— Господин Ланди, трябва да отправите молбата си чрез федералния прокурор — намеси се Джей, който реши че е време да се включи в темата. — Преди Лейси да се включи в програмата, те ни обясниха как стоят нещата.
— Да, но вероятно ще ми откажат — изръмжа Джими. — Добре, може би ще се намери някакъв друг начин. Попитайте я все пак нещо от мое име. Спомня ли си дали накрая на дневника на Хедър е имало две страници без редове.
— Защо смяташ, че това е толкова важно, Джими? — попита Алекс Карбайн.
— Защото, ако има такива, това означава, че никое от веществените доказателства в участъка не е на сигурно място и ще бъде подправено или откраднато. И аз трябва да намеря някакъв начин да се справя с това положение.
Джими освободи с махване на ръката Карлос, който стоеше зад гърба му с кана за кафе в ръка. После стана и протегна ръка на Мона.
— Е, това е всичко, струва ми се. Много съжалявам за вас и за дъщеря ви, госпожо Фаръл. Доколкото разбирам, тя е била много добра към Изабел и се е опитала да й помогне. Дължа й извинение. Как е тя?
— Лейси е мъжко момиче — отвърна Мона. — Никога не се оплаква. Дори се опитва да окуражава и мен.
Мона се обърна към Кит и Джей.
— Пропуснах да ви кажа в колата, че Лейси току-що се е записала в нов спортен клуб, където имали чудесно игрище за скуош.
После отново се обърна към Ланди.
— Тя страшно обича да спортува.
43
След като приключи разговора с майка си и затвори телефона, Лейси се срещна с Джордж Свенсън във фоайето на мотела и двамата безмълвно отидоха до колата.
Лейси се замисли какво ще прави през останалата част от вечерта. Едно беше ясно — не би могла да се прибере и да стои сама в празния апартамент. Но какво да направи? Не беше особено гладна, а пък никак не й се ходеше сама на ресторант. След преживяното в киното в четвъртък вечер не би могла да си представи отново да влезе в тъмната кинозала. От една страна много й се искаше да види последното представление на „Кралят и аз“ в Минеаполис, ако въобще успееше да си вземе билет, но знаеше, че овертюрата окончателно ще я разстрои. В паметта й продължаваше да изпъква образът от преди години, когато надничаше към мястото на оркестъра, за да види баща си.
Татко, толкова ми липсваш, помисли си тя, докато се качваше в колата на Свенсън. Един вътрешен глас обаче й прошепна: Признай си, Лейси, момичето ми, в момента не ти е мъчно точно за мен. Кажи си честно — срещнала си мъж, когото харесваш, само че използваш моя образ, за да го скриеш от очите си. Признай си. Не моя образ очакваш да видиш, не от мен се опитваш да избягаш.