Рут Уилкокс също я беше търсила.
— Алис, липсваш ни. Моля ти се, намини през почивните дни. Трябва да ти кажа нещо, свързано с един господин, който разпитваше за теб.
Рут не пропуска да сватоса някого, мрачно отбеляза Лейси. Легна си и успя да заспи почти веднага, но тогава отново се появи кошмарът. В него тя стоеше на колене до тялото на Изабел. Усещаше как някаква ръка ляга на рамото й… Тя вдига глава и вижда убиеца на Изабел, бледосините му очи се впиват в нея, в ръката си държи пистолет, насочен към главата й.
Седна рязко в леглото, като напразно се опитваше да изкрещи. След това беше безмислено да се насилва да заспи. Край на почивката за тази нощ.
Рано на другата сутрин Лейси реши да излезе да потича, но откри, че през цялото време се обръща назад, за да провери дали някой не я преследва.
Станала съм напълно безнадежден случай, каза си тя, след като се прибра вкъщи и здраво заключи вратата зад гърба си. Беше едва девет часът сутринта, а тя нямаше абсолютно никакви планове за останалата част от деня. Милисънт Ройс й беше казала, че често има срещи с клиенти през почивните дни и ако Лейси желае, може да я придружи. За съжаление обаче, точно сега нямаше определена среща.
Ще закуся и после ще отида да видя новия клуб, реши Лейси. Така поне ще имам някакво занимание.
В десет и петнайсет вече беше в спортния клуб в Едина, където й махнаха с ръка да седне. Тя бръкна в сака, за да извади попълнената регистрационна карта, докато управителката на клуба довършваше разговора си по телефона.
— Да, господине. Точно така. Нашият клуб е съвсем нов и разполага с прекрасно игрище за скуош. Заповядайте да разгледате.
44
В събота сутринта инспектор Ед Слоун потегли от дома си в Ривърдейл в Бронкс за срещата, която след настойчиви усилия беше успял да си уреди с Ричард Паркър старши в Гринидж, щата Кънетикът. По пътя отбеляза, че снегът, който до преди няколко дни беше като на картинка, вече се топеше и се превръщаше в мръсна киша. Небето беше надвиснало и мрачно, очакваше се да вали дъжд, макар прогнозата да предсказваше, че температурите щели да спаднат и щяло пак да обърне на сняг.
Поредният гаден зимен ден, през който по-умните хора, които могат да си го позволят, се превръщат в прелетни птици и отлитат на юг, мърмореше си Слоун. Или пък в Хавай. Точно за такова пътешествие спестяваше той. Намислил беше да заведе Бети там за тридесетата годишнина от сватбата им, която беше след две години. Искаше му се да заминат още утре. Дори днес. Макар че при цялата суматоха в участъка едва ли щеше да успее да се измъкне. Слоун не можеше да преживее мисълта, че се е изгубило веществено доказателство, което можеше да се окаже от решаващо значение за разрешаване на загадката покрай убийството на Изабел Уеъринг. Не стига че Лейси Фаръл беше отмъкнала дневника от мястото на убийството, ами на всичкото отгоре се оказа, че неизвестно кой, но явно някой от техния участък — очевидно някое недобросъвестно ченге — беше откраднал дневника от собствения му сейф. А също така изглежда беше откраднал и страници от копието, което бяха взели от Джими Ланди, не пропусна да отбележи той.
Мисълта, че работи, яде и пие заедно с ченге, което играе двойна игра, го отвращаваше физически.
Ед зави по Мерит Паркуей и се замисли за капана, който беше заложил в участъка, за да хване онзи, който измъкваше веществените доказателства от касата. Напоследък правеше цяло представление от това как вади ключовете от джоба на сакото и заключва документите в бюрото си.
— Да пукна, ако допусна още нещо да изчезне от сейфа ми — мрачно заявяваше той пред всеки, който се случеше в дежурната. С помощта на капитана беше разпространил слуха за ново доказателство, което стои заключено в сейфа му и което може да се окаже ключът за разрешаване на случая по убийството на Изабел Уеъринг. Описанието на въпросното веществено доказателство в дневника на участъка беше преднамерено двусмислено.
Сега към бюрото му беше насочена камера. Следващата седмица отново щеше да си възвърне навика да забравя ключовете в джоба на сакото, което обикновено стоеше окачено на облегалката на стола му. Имаше чувството, че с помощта на тази невярна информация, която умишлено разпространяваше, съществува реален шанс да спипа крадеца. Явно убиецът на Изабел Уеъринг, който и да беше той, беше замесен в кражбите от дежурната стая и би следвало сериозно да се обезпокои от наличието на подобно веществено доказателство. На Слоун обаче не му се вярваше, че тип като Сенди Саварано стои зад кражбите. Той беше просто изпълнител на мокри поръчки.
Не, мислеше си той, конците сигурно се дърпат от някой важен и достатъчно богат тип, който нарежда какво да се прави. И когато разбере за новото доказателство, ще нареди да бъде унищожено.