Инспектор Слоун се обърна, стреснат от неочакваната й намеса.
Присила Паркър стоеше на вратата.
— Аз лично го закарах там миналата сряда — обясни тя. — Съпругът ми наистина не знае къде е синът ни. Рик се обърна към мен за помощ. През този ден баща му беше зает с други неща.
Тя спря поглед върху втората чаша кафе, после вдигна очи към съпруга си и на лицето й ясно се изписаха презрение и отвращение.
45
Веднага щом предаде попълнената регистрационна карта на управителката на клуба в Едина и тя я провери, Лейси се отправи към игрището за скуош и започна да удря топките в стената. Бързо разбра, че съчетанието от безсънната нощ и тичането преди няколко часа са я изтощили прекалено много. Изпускаше и най-лесните топки, а на всичкото отгоре взе че падна и си навехна глезена много неприятно при опит да стигне една топка, която очевидно не можеше да върне. Всичко това беше твърде показателно за настоящия й начин на живот. Разочарована от себе си и готова да се разплаче, тя закуцука навън от корта и отиде в съблекалнята да си вземе якето.
Вратата към офиса на управителката беше открехната. Вътре се виждаше млада двойка, която седеше пред бюрото, а отвън чакаше сивокос господин, който явно искаше да говори с управителката.
Лейси чувстваше как глезенът й се подува неудържимо.
За миг спря пред открехнатата врата, колебаеше се дали да попита за ластичен бинт и аптечка. После реши да се прибере направо в къщи и да сложи лед на навехнатото място.
Сутринта си мечтаеше да излезе навън, а ето че сега единственото й желание беше да се върне и да залости вратата зад гърба си.
Рано сутринта, когато Лейси излезе да потича, по небето се бяха появили облаци. Сега се бяха скупчили така, че почти не се виждаше ясно късче небе. По пътя от Едина до Минеаполис Лейси установи, че явно отново ще завали.
Паркира колата пред жилищната кооперация, в която бе настанена и изключи двигателя. Известно време поседя тихо в колата. Животът й беше пълна бъркотия. Ето я тук, на стотици мили от близките си, водеше някакво жалко подобие на живот, самотна и сама. Принудена беше да живее в лъжи, да се преструва, че е съвършено друг човек. И защо? Защо? Само защото стана неволен свидетел на убийство. Понякога си казваше, че щеше да е по-добре, ако убиецът я беше забелязал в дрешника.
Не че предпочитам да съм мъртва, но щеше да ми спести толкова мъки, отчаяно си мислеше тя. Трябва да направя нещо.
Отвори вратата и излезе от колата, като внимаваше да щади десния си глезен. Когато се обърна да заключи колата, усети някаква ръка върху рамото си.
Същото усещане изпитваше и в кошмара, в който животът сякаш вървеше на забавен кадър, тя се опитваше да изкрещи, но от устата й не излизаше нито звук. Втурна се напред, опитвайки се да се изскубне, после извика глухо и се препъна в мига, когато пронизващата болка в глезена я жилна като нагорещено желязо.
Нечия ръка я подхвана, за да я задържи. Един познат глас каза извинително:
— Извинявай, Алис! Не исках да те изплаша. Прости ми.
Беше Том Линч.
Изнемогнала от уплаха и облекчение, Лейси се отпусна в ръцете му.
— О, Том… Господи… Нищо ми няма… просто ме стресна.
И се разплака. Толкова беше хубаво да се чувства здраво обгърната и защитена от силната му ръка. Остана така няколко секунди без да мърда и усети как по тялото й се разля чувство на облекчение. После се стегна и се обърна с лице към него. Не, не може да направи такова нещо, не може да постъпи така с него, нито със себе си.
— Съжалявам, че си идвал дотук, Том. Аз се качвам горе — каза тя, като събра всички сили, за да диша нормално и избърса сълзите си.
— Ще дойда с теб — отвърна той. — Трябва да поговорим.
— Няма за какво да говорим.
— Има — настоя той. — Като започнем от това, че баща ти те търси из цял Минеаполис, защото майка ти умира и иска преди това да се помири с теб.
— За какво… говориш? — устните на Лейси станаха безчувствени, сякаш бяха от гума. Гърлото й се сви до такава степен, че едва успя да изрече думите.
— Говоря за това, което Рут Уилкокс ми разказа вчера следобед: че някакъв тип се появил в залата с твоя снимка и разпитвал за теб, представяйки се за твой баща.
Той е в Минеаполис! — каза си Лейси на ум. Скоро ще ме открие!
Тя поклати глава. Отчаяно й се искаше да се отърве от Том още веднага.
— Том, моля ти се. Върви си.
— Не, няма да си отида.
Той обхвана лицето й с ръце и я накара да го погледне в очите.
В главата й отново прозвуча гласът на Джак Фаръл: Използваш моя образ, за да скриеш образа на онзи, когото желаеш, казваше той. Признай си.