— О, Алис — управителката заговори с назидателен тон. — Баща ти идва да те търси. Заведох го в залата за скуош. Мислех, че още си там. Не съм те видяла да си отиваш. Казаха ми, че си си навехнала глезена много неприятно. Баща ти е толкова разстроен. Дадох му адреса ти. Не съм объркала нещо, надявам се. Той си тръгна преди няколко минути.
Лейси се спря само колкото да напъха копието от дневника на Хедър Ланди в сака си преди да хукне, куцукайки към колата и да потегли към летището. Остър вятър набиваше сняг върху предното й стъкло.
Надявам се да не разбере веднага, че съм заминала, мислено си каза тя. Така ще имам известна преднина.
Имаше самолет, който трябваше да излети за Чикаго дванайсет минути след като тя се появи на гишето за билети. Успя някак да се качи преди да затворят изхода. След това чакаха три часа за разрешение да излетят.
46
Сенди Саварано седеше във взетата под наем кола, картата на града лежеше разтворена пред него, а тръпката на преследването не го напускаше. Усещаше ускорения си пулс. Скоро щеше да се справи с нея.
Откри Хенъпин авеню 520 на картата. Беше само на десет минути от „Радисън Плаза“, където бе отседнал. Той потегли и здраво настъпи газта. Тръсна глава. Още не можеше да преживее, че я беше изтървал за толкова малко в спортния клуб. Ако не беше паднала на игрището за скуош, щеше да я завари там, хваната на тясно, лесна плячка.
Усети как адреналинът се разлива по тялото му, усилва биенето на сърцето му, учестява дишането му. Толкова наблизо беше. Тази част от преследването най-много му харесваше.
Портиерът му каза, че Фаръл куцала на излизане. Щом си беше навехнала крака толкова силно, че да куца, значи се е прибрала направо у дома. Сменила си беше името на Алис Карол — поне това му беше известно вече.
Няма да е много трудно да я открие, мрачно отбеляза той. Този път няма да й даде никакъв шанс.
Снегът се усилваше. Саварано се намръщи. Не му се щеше да се разправя с подобни проблеми. Куфарът му лежеше отворен в хотелската стая. Когато свършеше с Фаръл, щеше да си приготви багажа и да напусне официално хотела. Посетител, който си оставя багажа и не се обажда като напуска хотела, неизбежно поражда въпроси. Но ако летището затвори и пътищата станат непроходими, той щеше да остане като в капан, което обаче би било проблем само ако нещо се обърка.
Нищо не може да се обърка, каза си той.
Отново погледна знака на улицата. Намираше се на Хенъпин авеню 400. Началото на Хенъпин беше близо до търговския център „Николет“ с баровските магазини. Там бяха хотелите и новите сгради с офиси. В този край обаче нямаше нищо забележително. Откри номер 520.
Невзрачна ъглова сграда на седем етажа, не много голяма, което беше добре за него. Саварано беше сигурен, че сградата не е прекалено обезопасена. Заобиколи отстрани и влезе в паркинга. За живеещите в сградата имаше номерирани места за паркиране, а отстрани имаше няколко места за посетители. Всичките бяха заети. Саварано нямаше желание да привлича вниманието като заеме място на някой от живеещите в кооперацията, затова излезе от паркинга и спря на отсрещния тротоар. Излезе и отиде до входа. Вратата към малкото фоайе беше отключена. Имената и номерата на апартаментите бяха написани над пощенските кутии на стената. Алис Карол беше в апартамент 4F. Както в повечето сгради от този тип, за да те пуснат вътре при асансьора, беше необходимо или да имаш ключ, или да се обадиш по домофона, за да натисне някой отвътре бутона за отваряне на ключалката.
Саварано зачака нетърпеливо и най-сетне забеляза, че някой се задава отвън. Беше възрастна жена. Тя отвори външната врата, той изпусна една връзка ключове на пода и се наведе да я вдигне. Когато жената отключи вратата към вътрешния коридор, той се изправи и я задържа да мине тя, след което влезе и той. Тя му се усмихна благодарно. Той я последва до асансьора, изчака, докато тя натисна копчето за седмия етаж и едва след това натисна копчето за четвъртия. Вниманието към подробностите беше необходимата предпазна мярка, което правеше Сенди Саварано толкова добър в занаята и неизменно му носеше успех. Никак не му се щеше да се окаже, че се вози в асансьора със съседката на Фаръл. Колкото по-малко хора го видеха, толкова по-добре.
Когато стигна на четвъртия етаж, той сви по коридора, който беше тих и зле осветен. Още по-добре, каза си той. Апартамент F беше последната врата вляво. Дясната ръка на Сенди беше мушната в джоба, където държеше пистолета си, с лявата позвъни на звънеца. Беше си приготвил историйка, с която да заблуди Фаръл, ако тя реши да попита кой е преди да отвори вратата.
„От сервиза за газовата инсталация. Проверяваме за теч“ — щеше да каже той. Това винаги вършеше работа.