47
Инспектор Ед Слоун и Присила Паркър седяха заедно и чакаха Рик да се появи. Салонът в имението Хардинг беше изключително удобен и приятен. Имението беше частна собственост, подарена на рехабилитационния център от семейство, чийто син бил починал от свръхдоза наркотици.
Гарнитурата, състояща се от диван и фотьойли с весела синьо-бяла тапицерия, се допълваха от стилно сините стени и килими. Слоун бързо прецени, че това явно са оригиналните мебели и че онези, които идват, за да се разделят с вредните си навици, вероятно оставят тук цяло състояние.
По пътя от Гринидж обаче госпожа Паркър му беше обяснила, че половината пациенти не плащат нищо. Сега, докато очакваха Рик Паркър да се появи, тя притеснено му обясняваше.
— Знам какво си мислите за сина ми. Но вие нямате представа колко добрина и възможности има у него. Рик все още може да постигне много в живота си. Сигурна съм в това. Баща му обаче го глезеше, учеше го, че стои над всякакъв ред и дисциплина, над всякакво чувство за благоприличие дори. Когато се забърка в онзи случай с наркотици в колежа, толкова се молих на съпруга си да го накара да си поеме отговорността. Но вместо това той раздаде пари на разни хора. Рик щеше да се справи добре в колежа. Той е умно момче, но никога не му се налагаше да се постарае за нещо сам. Кажете ми, кое момче на седемнайсет години има нужда от автомобил „Мерцедес кабрио“? Кое момче на тези години има неограничена сметка за харчене? Как би могъл да се научи на благоприличие, след като баща му вкарва в къщата поредната си любовница за месеца под формата на прислужница?
Слоун се загледа в прекрасно изваяната камина от италиански мрамор.
— Струва ми се, че сте търпели доста дълго, госпожо Паркър. Повече от необходимото, може би.
— Нямах голям избор. Ако го бях напуснала, щях завинаги да изгубя Рик. Но аз останах и все пак постигнах нещо. Фактът, че той се обърна към мен и пожела да разговаря с вас, означава, че не всичко е било напразно.
— Защо съпругът ви е променил отношението си към Рик? — попита Слоун. — Известно ни е, че преди пет години е преустановил изплащането на сметките му. Какво го е накарало да го направи?
— Нека Рик сам ви разкаже — отвърна Присила Паркър.
Тя наклони глава на една страна и се заслуша.
— Това е неговият глас. Той идва. Господин Слоун, положението му е много сериозно, нали?
— Не и ако е невинен, госпожо Паркър. И ако ни сътрудничи… Всичко зависи от него.
Слоун повтори същите думи и пред Рик Паркър, докато го чакаше да подпише документа, с който се запознаваше с правата си на задържан. Видът на Паркър младши го смая. За десетината дни, откакто не го беше виждал, Рик се беше променил драстично. Лицето му беше бледо и изпито, а под очите му имаше тъмни сенки. Явно не е шега работа да се откажеш от лошите си навици, каза си Слоун, но подозирам, че промяната не се дължи само на рехабилитационната програма.
Паркър му връчи подписания документ.
— Е, инспекторе — рече той, — какво искате да знаете?
Рик седеше на канапето до майка си. Слоун видя как тя постави длан върху ръката му.
— Защо изпратихте Къртис Колдуел — наричам го с това име, защото тогава се е представил с него — в апартамента на Изабел Уеъринг?
Докато разказваше, по челото на Паркър изби пот.
— В нашата агенция… — Той спря и погледна майка си. — Или както би трябвало да се изразя, в агенцията на баща ми, има правило на никого да не се показва имот, докато не го проверим. Дори при това положение успяват да се промъкнат несериозни клиенти, но поне не са случайни хора.
— Което означава, че могат да си позволят да купят имота, който им показвате?
Рик Паркър кимна.
— Знаете защо съм тук. Вземам наркотици. Всъщност, имам доста скъп навик. И просто нямам средства, за да покрия разходите си. Купувах все повече и повече на кредит. В началото на октомври ми се обади моят дилър, на когото дължа доста пари, и ми каза, че имал някакъв познат, който искал да разгледа апартамента. Каза също така, че клиентът не отговарял на нашите изисквания, но ако жилището му хареса, всичко щяло да бъде уредено.
— Заплашиха ли ви с нещо, ако не се съгласите? — попита Слоун.
Паркър потърка чело.
— Вижте, мога само да ви кажа, че си знаех какво трябва да направя. Беше ми напълно ясно, че не ме молят за услуга, а ми нареждат какво да правя. Затова съчиних една история. Агенцията тъкмо беше сключила голяма сделка за продажба на няколко жилища на адвокати, които фирмата „Келър, Роланд и Смит“ прехвърляше на работа в Манхатън, затова измислих името Къртис Колдуел и казах, че е от същата фирма. Никой не се усъмни. Това е всичко, което направих — избухна той. — Нищо повече. Досещах се, че не му е съвсем чиста работата, но нямах никаква представа какъв е. Когато Лейси Фаръл ми каза, че бил убил майката на Хедър, не знаех как да постъпя.