— Проследихме кредитната карта, която сме дали на Фаръл. Знаем, че я е използвала, за да лети до Чикаго, после до Бостън. Сега вероятно е на път за Ню Йорк. Апартаментът й се подслушва, но едва ли е толкова глупава, че да отиде там — продължи Болдуин. — Сградата е под наблюдение. Телефоните на майка й, на сестра й, а от понеделник и на зет й, се подслушват. Имаме човек, прикрепен към всеки член от семейството, в случай, че реши да се срещне с тях.
Болдуин млъкна за малко и погледна оценяващо Слоун.
— Освен това ми хрумна, че Лейси Фаръл може случайно да реши да ви си обади лично — рече той. — Вие как мислите?
— Много се съмнявам. Мисля, че не се държах твърде мило с нея.
— Тя не заслужава внимателно отношение — рязко рече Болдуин. — Укри веществено доказателство по случай за убийство. Издаде местонахождението си, когато я бяхме настанили на сигурно място. А сега се излага на особено голям риск. Инвестирали сме невероятно много пари и време в това да й спасяваме живота, а в замяна не сме получили нищо освен оплаквания и отсъствие на всякакво сътрудничество от нейна страна. Дори да е напълно лишена от чувство за самосъхранение, можеше поне да покаже малко благодарност!
— Сигурен съм, че ни е вечно задължена — каза Слоун и стана от стола. — Освен това съм уверен, че дори да не бяхме изхарчили толкова пари и време, на нея би й било по-добре, ако е жива.
52
Както се бяха разбрали, Лейси се обади на Тим Пауърс от Морското летище.
— Ще взема такси — каза тя. — Движението едва ли е много натоварено, така че след двайсетина минути би трябвало да съм при теб, най-много след половин час. Моля те, посрещни ме, Тим. Изключително важно е никой друг да не ме види, че влизам.
— Ще пратя портиера да пие кафе — обеща Тим, — и ще ти приготвя ключа, за да ти го дам веднага.
Чувствам се толкова странно сега, когато се върнах в Ню Йорк, мислено отбеляза Лейси, докато таксито се носеше по моста „Трайбъро“ и влизаше в Манхатън. Когато самолетът взе да се спуска преди да кацне, тя долепи лице о стъклото, попивайки всяко късче от гледката на Ню Йорк, осъзнавайки колко много й е домъчняло за него.
Да можех да се прибера у дома, в моя апартамент, мечтаеше си тя. Ще си напълня ваната „Джакузи“, ще си поръчам нещо за ядене по телефона, ще се обадя на майка ми и на Кит. И на Том.
Какво ли си мисли Том, питаше се тя.
Както предположи, движението не беше много натоварено и след няколко минути вече караха по Рузвелт Драйв. Лейси усети как цялото й тяло се стяга. Дано Тим ме чака отвън, каза си тя. Не искам Патрик да ме види, че влизам. Но после се сети, че Патрик едва ли ще бъде там. Когато го видя за последен път, той смяташе да се пенсионира на първи януари.
Таксито зави по 73-та улица и се отправи към Пето авеню. Завиха по Пето, после наляво по 70-та и спряха. Тим Пауърс стоеше пред сградата и я чакаше. Отвори й вратата и я поздрави с усмивка.
— Добър вечер, госпожице — каза той без да се издаде, че я познава.
Лейси плати на шофьора и куцукайки, излезе от таксито, мислейки за това, че поне за известно време ще остане на едно място. И то точно навреме, защото чувстваше, че повече не може да търпи болката в изкълчения си глезен.
Тим отвори вратата към фоайето, после пъхна ключа от апартамента на Уеъринг в ръката й. Помогна й да стигне до асансьора, вкара ключа и натисна бутона за десетия етаж.
— Направих така, че да се качиш направо на десетия етаж — каза той. — Така няма риск да се сблъскаш с някой, който те познава.
— Определено не бих искала да става такова нещо, Тим. Не мога да ти кажа колко много съм ти…
Той я прекъсна.
— Лейси, качи се бързо горе и заключи вратата. В хладилника има храна.
Първото й впечатление беше, че апартаментът е поддържан съвършено изрядно. После очите й се заковаха в дрешника във външния коридор, където се беше скрила вечерта на убийството на Изабел Уеъринг. Имаше чувството, че ако отвори вратата, вътре ще види куфарчето си да стои на същото място, с окървавените страници от дневника вътре.
Тя заключи два пъти вратата и след това се сети, че Къртис Колдуел беше откраднал ключа, който Изабел държеше на масичката във вестибюла. Дали са сменили бравата, чудеше се тя. Сложи даже предпазната верига, макар да знаеше, че тя не може да спре някой, който наистина иска да влезе вътре.
Тим беше спуснал завесите и беше запалил лампите, което можеше да се окаже грешка, мислено отбеляза тя, ако завесите обикновено не са спуснати. Ако някой наблюдава жилището от Пето авеню или от 70-та улица, може да забележи, че вътре има човек. От друга страна, ако завесите стояха спуснати постоянно, вдигането им би я издало не по-малко. Господи, човек никога не може да се чувства в пълна безопасност, каза си тя.