На тези страници Хедър пишеше, че била като между чук и наковалня и че не знаела какво да прави.
Последната записка, която звучеше по-оптимистично, беше най-горе на първата страница без редове, където Хедър пишеше, че ще обядва с Макс или Мак Хъфнър, но не беше възможно да се разчете по-добре. Добавила бе: „Сигурно ще е забавно. Както казва той, аз остарях, а ти порасна.“
Звучи така, сякаш ще се среща със стар приятел, каза си Лейси. Интересно дали полицията е говорила с него, за да провери дали Хедър е споменала нещо по случая. А може би тяхната среща се е състояла преди нещата да се объркат? Оригиналът на дневника изчезна от полицейския участък. Дали бяха успели да съставят списък на хората, споменати в него преди да изчезне или не, питаше се Лейси.
Тя се огледа из стаята и поклати глава. Ако можеше да поговори с някого за това, каза си тя, някой, с когото да сподели идеите си… Но, разбира се, такъв човек няма, отбеляза тя. Сама си, така че се залавяй по-скоро за работа.
Отново прегледа страниците. Нито Джими Ланди, нито полицията разполагат в момента с тези страници, напомни си тя. У мен е единственото пълно копие.
Дали има някакъв начин да открия кой е този човек? Може да погледна в телефонния указател, каза си тя, да се обадя на няколко души. Или пък да се обадя на самия Джими Ланди?
Лейси отново се спря. Знаеше, че не бива да се отказва от опитите си да разреши загадката, скрита в тези няколко страници. Ако някой можеше да разгадае тайната, това явно трябваше да е тя. Но дали ще успее да го направи навреме, за да спаси живота си?
53
Когато възобновиха полетите от Минеаполис, Сенди Саварано взе първия директен полет за Ню Йорк. Реши, че Лейси Фаръл навярно се е качила на първия възможен самолет, и това е единствената причина, поради която е заминала за Чикаго. Сигурен беше, че оттам ще продължи за Ню Йорк. Къде другаде можеше да отиде?
Докато чакаше, той си направи списък на заминаващите полети на по-големите компании от Чикаго за Ню Йорк. Почти беше сигурен, че Фаръл ще продължи да лети с „Нортуест“. Логично беше да си помисли, че като слезе от един самолет, тя веднага ще отиде на най-близкото гише на Нортуест и ще попита за следващ полет.
Макар инстинктите да му подсказваха, че най-вероятно ще продължи със същата авиокомпания, Сенди все пак проучи всички останали места, през които пътниците от Чикаго трябваше да минат.
Откриването и ликвидирането на Лейси Фаръл се превръщаше в сериозна работа и на този етап го беше погълнала изцяло. Залогът беше станал по-голям, отколкото му харесваше. Животът му в Коста Рика беше много приятен, младата му жена беше интересно занимание. Парите, които щяха да му платят за ликвидирането на Лейси Фаръл, не бяха малко, но определено не се нуждаеше от тях, за да поддържа сегашния си начин на живот.
Това, което определено му пречеше обаче, беше мисълта, че е сгафил при последната работа, която му бяха възложили, а също така, че искаше да ликвидира единственото същество на света, което би могло да го изпрати зад решетките до края на живота му.
След като за пет часа провери всички полети за Ню Йорк, Сенди реши да приключи с тази задача. Опасяваше се, че ще привлече върху себе си излишно внимание, ако продължава да се мотае наоколо. Взе такси до старата кооперация на 10-та Западна улица, където имаше квартира под наем на негово име. Там щеше да очаква допълнителната информация за Лейси Фаръл. Не изпитваше ни най-малко съмнение, че до утре следобед отново ще бъде по петите на жертвата си.
54
Джими Ланди имаше намерение да прескочи до Атлантик Сити през почивните дни, за да се увери, че всичко е готово за откриването на казиното. За него това беше период, изпълнен с вълнения и никак не обичаше да стои надалеч оттам. Очакваха го милиони печалба, пък и страшно му харесваше самият процес на ръкуване и разменяне на някоя дума с играчите и посетителите, въодушевлението и шумът от ротативките, когато зазвънят потоците от монети, каращи играчите да се чувстват като милионери.
Джими знаеше, че истинските комарджии презират играчите на ротативки. Но той не мислеше така. Джими Ланди презираше единствено хората, които играеха с чужди пари. Като онези, които проиграваха заплатите, с които трябваше да платят ипотеката или да пратят детето си в колеж. Но хората, които можеха да си позволят хазарта — нека залагат колкото си искат в неговото заведение. Той виждаше нещата така. Хвалебствията за новото казино се цитираха непрестанно от различни статии и издания: „Аз ще ви осигуря по-добри помещения, по-добро обслужване, по-добра храна, по-добри развлечения, отколкото където и да било другаде в Атлантик Сити, Лас Вегас или дори Монако“ — беше казал той. Още първата седмица след откриването в заведението нямаше незаето място. Знаеше, че хората напират с такова нетърпение, само за да могат да нападнат всяко нещо, което не им хареса, да се оплачат от каквото им дойде на ум. Е, бързо щяха да запеят друга песен. Той можеше да се закълне в това.