Лейси усещаше, че е на ръба на важно откритие.
— Тя спомена ли нещо за това, Тим?
— Не. Обаче много искаше да говори с някого по телефона, но се оказа, че номерът го няма в указателя.
— Знаеш ли с кого е искала да говори?
— Не, но ми се стори, че огради името му с химикалка, когато го видя. Беше някъде към края. Лейси, аз трябва да вървя. Дай ми номера на майка си. Ще ти се обадя по домофона, за да ти кажа номера на Ланди.
Когато Тим излезе, Лейси се върна при бюрото, взе първата страница без редове и я отнесе до прозореца. Колкото и да беше неясна и изпъстрена с петна, тя успя да различи тъничката линия около името Хъфнър.
Кой ли беше този човек? Как би могла да разбере?
Говори с Джими Ланди, каза си Лейси. Това е единственият начин.
Тим Пауърс се обади от фоайето долу по домофона и даде номера на Ланди, след което излезе да се поразходи и да потърси уличен телефон. В джоба си имаше множество монети за телефон.
На пет преки оттам, на Мадисън авеню, откри работещ телефон.
На двайсет и седем мили оттам в Уайкоф, щата Ню Джързи, Мона Фаръл подскочи при звъна на телефона. Дано да е Лейси, пожела си тя.
Обади се сърдечен, уверен мъжки глас, който каза:
— Госпожо Фаръл, обаждам се от името на Лейси. Тя не може да говори с вас, но пожела да ви предам, че е добре и ще ви се обади при първа възможност.
— Къде е тя? — попита Мона. — Защо не може лично да говори с мен?
Тим знаеше, че трябва веднага да прекъсне разговора, но майката на Лейси звучеше така разстроена, че не можеше просто да й затвори телефона. Безпомощен, той я остави да излее тревогата си, като отронваше от време на време по някое:
— Тя е добре, госпожо Фаръл, повярвайте ми, добре е.
Лейси го беше предупредила да не се задържа дълго на телефона. Колкото и да не му се щеше, накрая все пак остави слушалката, въпреки молбите на Мона Фаръл да й разкаже повече за дъщеря й. После тръгна към къщи по Пето авеню. Ето защо той изобщо не забеляза полицейската кола без отличителни знаци, която моментално спря пред телефонната будка, която беше използвал. Затова и не разбра, че полицаите веднага свалиха от слушалката отпечатъци от пръстите му.
Всеки час, прекаран в бездействие, означава, че Колдуел приближава все по-наблизо по дирите ми, а Болдуин стеснява обръча около мен, за да ме задържи, ядосваше се Лейси. Чувствам се като муха в паяжина.
Ако можеше поне да се чуе с Кит. Кит имаше умна глава. Лейси отиде до прозореца и дръпна завесите, колкото да погледне какво става на улицата.
Сентрал парк беше пълен с бегачи, кънкьори, разхождащи се, майки с детски колички…
Разбира се, каза си тя. Днес е неделя. Близо десет часа сутринта. Кит и Джей навярно вече са на неделната служба в църквата. Винаги ходят на неделната служба.
Винаги ходят на неделната служба.
— Значи мога да говоря с нея! — възкликна Лейси на глас.
Кит и Джей ходеха от години в църквата „Света Елизабет“. Всички там ги познаваха. Изведнъж се усети по-добре и набра номера за телефонна информация в Ню Джързи, откъдето й дадоха номера на църквата.
Дано има някой, мислено се помоли тя, но тогава се чу щракването от включването на телефонния секретар. Можеше единствено да остави съобщение и да се надява, че Кит ще го получи преди да си тръгне. Да остави своя телефонен номер, дори в църквата, беше прекалено голям риск.
Ясно и бавно тя каза:
— Спешно трябва да говоря с Кит Тейлър, която би трябвало да присъства на службата в десет часа. Ще се обадя отново в единайсет и петнайсет. Моля ви, опитайте се да я намерите.
Лейси затвори и се почувства отново безпомощна и притисната като в капан. Трябваше да убие още един час.
Набра номера на Джими Ланди, който й даде Тим. Никой не вдигна и когато телефонният секретар се включи, тя реши да не оставя съобщение.
Лейси обаче не знаеше, че всъщност вече е оставила съобщение. Телефонният секретар на Джими Ланди показваше телефона, от който го бяха търсили, както и името и адреса на човека, на чието име беше регистриран телефонният номер. Съобщението на телефонния секретар показваше, че са го търсили от телефон 555–8093, регистриран на името на Хедър Ланди, 70-та Източна 13.
56
Инспектор Слоун нямаше намерение да ходи на работа в неделя. Не беше дежурен, а съпругата му Бети много държеше да се занимае с разчистването на гаража. Обаче когато му се обади дежурният от участъка, за да му предаде, че някакъв познат на Лейси Фаръл се бил обадил на майка й от уличен телефон на 74-та и Мадисън, нищо не можа да го задържи у дома.