— Ако Макс си беше мълчал, сега щеше да е още жив. Хедър също. А и майка й.
Накрая тя вдигна глава и погледна Лейси в очите.
— Дали истината заслужава смъртта на толкова много хора? Не вярвам.
— Всяка сутрин се събуждате в страх, не е ли така? — попита Лейси.
Тя се протегна и хвана покритата с изпъкнали вени ръка на старата жена.
— Кажете ми каквото знаете, моля ви, госпожо Хофман. Кой стои в дъното на всичко?
— Истината е, че самата аз не знам. Дори не знам името му. Макс знаеше. Макс работеше у Джими Ланди. Той се познаваше с Хедър. Ако не я бях видяла онзи ден в Мохонк… Разказах на Макс и описах мъжа, с когото я видях там. Той много се разстрои. Каза, че бил търговец на наркотици и рекетьор, но никой не го подозирал, всички го мислели за добър и почтен човек. Затова Макс реши да се срещне с Хедър, за да я предупреди… Два дни по-късно беше мъртъв.
Сълзи бликнаха в очите на Лоти Хофман.
— Мъчно ми е за Макс и много се страхувам.
— Нищо чудно — внимателно каза Лейси. — Но нищо няма да се реши, като стоите заключена тук вътре. Някой ден същият този човек ще реши, че и вие представлявате опасност за него.
Сенди Саварано постави заглушителя на пистолета си. Да влезе в къщата беше лесна работа за него. Щеше да излезе по същия начин, по който бе влязъл — през задния прозорец на спалнята. Дървото, което растеше отвън, беше по-добро от стълба. Колата му беше на съседната улица, до която се стигаше през съседския двор. Докато ченгетата пред къщата се усетят, че нещо не е наред, той щеше да е далеч оттам.
Саварано погледна часовника си. Време беше.
Първо старицата. Тя беше досадно допълнение. Това, което очакваше с нетърпение, беше изражението на Лейси Фаръл, когато насочи дулото на пистолета си към нея. Няма да й даде време да извика. Не, ще й позволи само да издаде онзи характерен хлипащ звук в мига, когато осъзнава какво предстои, когато разбере, че смъртта й е неизбежна. Предчувствието за този звук го караше да потреперва от вълнение.
Ето сега.
Вече беше в спалнята. Сенди стъпи на първото стъпало на стълбата и с безкрайно внимание започна да слиза.
63
Алекс Карбайн се обади в ресторанта на Ланди и поиска да говори с Джими. Изчака известно време, после чу гласа на Стиви Абът.
— Алекс, мога ли да ти бъда полезен с нещо? Не ми се ще да безпокоя Джими. Днес е много подтиснат.
— Много съжалявам, но трябва да говоря лично с него — обясни Карбайн. — Между другото, Стиви, Карлос да е идвал при вас да търси работа?
— Да, идва. Защо?
— Защото, ако е още там, предай му, че при нас вече няма работа за него. Сега можеш да ме свържеш с Джими.
Той отново зачака. Когато Джими Ланди вдигна слушалката, по гласа му си личеше, че е страшно напрегнат.
— Джими, разбирам, че нещо не е наред. Мога ли да ти помогна?
— Не, но ти благодаря, все пак.
— Слушай, съжалявам, че те безпокоя, но се сетих нещо и бих искал да го споделя с теб. Разбирам, че Карлос се е върнал да търси работа при теб. Не го взимай!
— Нямам такова намерение, но защо? — попита на свой ред Джими.
— Защото имам чувството, че не му е чиста работата. Не мога да се отърва от мисълта, че Лейси Фаръл е била проследена и открита от онзи убиец в Минеаполис, където федералните са я били скрили.
— О, значи там е била? — възкликна Джими. — Не знаех.
— Да, но само майка й го знаеше. Тя накара Лейси да й каже. И понеже аз бях този, който я убеди да накара Лейси да направи това, сега се чувствам отговорен.
— Не си постъпил много умно — отвърна Ланди.
— Никога не съм имал претенциите да съм умен. Виждах само, че Мона се разкъсва от безпокойство. Все едно, вечерта, когато Мона научила, че Лейси е в Минеаполис, си беше купила „Минеаполис стар трибюн“ и го беше донесла на вечеря. Видях я да го прибира на идване към масата, но не съм я разпитвал и не е ставало дума за него. Но ето какво исках да ти кажа: забелязах по едно време, че когато Мона отиде до тоалетната, а пък аз се занимавах да обикалям гостите, Карлос се въртеше около масата ни — уж да оправи салфетките. Забелязах го, че премести чантата и е твърде възможно да е погледнал вътре.
— Типично за Карлос — отвърна Ланди. — Никога не ми е бил симпатичен.
— Карлос ни обслужваше и следващия път, в петък вечер, когато Мона спомена за новия спортен клуб, в който Лейси се била записала и където имало хубаво игрище за скуош. Струва ми се нещо повече от чиста случайност, дето няколко часа по-късно в клуба се е появил някакъв тип, който разпитвал за нея. Човек просто трябва да събере две и две, нали така?
— Хмм — измърмори Ланди, — звучи ми така, сякаш Карлос е заработил нещо повече от обичайния бакшиш в петък вечер. Трябва да вървя, Алекс. Скоро ще ти се обадя.