— Лек ден — каза му тя.
— Благодаря — отвърна Робърт и моментално се хвана, че не е променил нито тембъра, нито интонацията на гласа си.
Внимавай, Боби!, предупреди се мислено той.
— Имате ли интернет, бонбонче? — попита той.
— Тук предлагаме само храна и напитки — поклати глава момичето. — Ако искаш интернет, ще трябва да се прехвърлиш в „Старбъкс“ на ъгъла.
— Разбрах, благодаря.
Робърт дръпна догоре ципа на якето си и провери дали пистолетът е скрит.
Мина покрай масата на военните полицаи и единият от тях му кимна леко.
— Лек ден, момчета — поздрави той и добави: — Да живее армията.
Човекът му благодари с уморена усмивка и отново се загледа в менюто.
Пулър се погрижи да задържи летящата врата с ръка. Нямаше смисъл да предизвиква втори поглед, като я остави да се захлопне зад него.
След по-малко от минута изчезна в мрака, който съвсем скоро щеше да отстъпи място на канзаското утро. Това щеше да бъде първият му изгрев на свобода от много време насам.
Посрещна го със сладък вкус в устата, който обаче бързо стана кисел като оцет.
След още трийсет секунди зави зад ъгъла и изчезна.
5
Джон Пулър усети, че нещо не е наред, в мига, в който излезе от асансьора на етажа на баща си. Беше необичайно тихо.
Къде бяха гръмогласните заповеди, които генералът използваше като противопехотни мини, за да направи на пихтия иначе железните мъже в униформи? Чуваха се единствено нормалните за всяка болница звуци — гумени подметки по балатум, проскърцване на болнични легла и инвалидни столове, шепот на медицински лица, пристигане и оттегляне на посетители, от време на време писък на монитори.
Той пое по коридора, в който беше стаята на баща му. Видя трима мъже да излизат от нея и неволно ускори крачка. Мъжете не бяха лекари. Двама от тях носеха военни униформи, а третият беше с цивилен костюм. Униформените бяха генерали — единият от СВ, другият от ВВС с една звезда на пагона. Пулър успя да зърне името му, изписано на пластмасовия пропуск: Дофри. Генералът от СВ имаше три звезди на пагона, а на пропуска пишеше Райнхарт. Името му беше познато, но не можеше да се сети откъде. Колекцията от почетни лентички на гърдите му заемаше девет хоризонтални реда. Беше едър мъж с къса коса, а носът му изглеждаше така, сякаш е бил чупен поне веднъж.
— Моля да ме извините, господа — застана мирно Пулър.
Пропусна да козирува, тъй като се намираха под покрив и никой от униформените не беше с шапка на главата. Тримата се обърнаха едновременно.
— Аз съм старши армейски следовател Джон Пулър-младши, на служба към Седемстотин и първи отряд на ОКР в Куонтико — представи се Пулър. — Моля за извинение, че съм цивилен, но току-що се прибрах от мисия в Оклахома и бързам да видя баща си във връзка с конкретни новини, които получих наскоро.
— Свободно, Пулър — обади се Райнхарт. — Днес вие не сте единственият посетител на баща си.
— Видях, че излизате от неговата стая.
Мъжът с костюма кимна и му показа служебната си карта. Пулър й хвърли бърз поглед, тъй като искаше да знае с кого си има работа.
Джеймс Шиндлър, член на Съвета за национална сигурност.
За пръв път му се случваше да влиза в контакт с човек от тази служба. СНС беше политическа група, чиито членове не се занимаваха с разследвания. Повечето от тях бяха свързани директно с Белия дом — нещо, което бе на светлинни години от правомощията на един скромен армейски следовател. От друга страна обаче, ако някой наистина искаше да го сплаши, би трябвало да опре дулото на пистолета си в главата му. Без да има гаранции, че ще се получи.
— Имате новини, така ли? — попита Райнхарт. — Сигурен съм, че са същите, които станаха причина и за нашата визита в тази болница.
— Брат ми.
Дофри кимна.
— Баща ви не ни помогна много.
— Защото не знае нищо. Освен това е болен.
— Деменция, доколкото бяхме осведомени — рече Шиндлър.
— Той вече не е в състояние да се контролира — поясни Пулър. — А и не е имал контакти с брат ми от времето, преди да влезе в затвора.
— Но пациентите с деменция също имат просветления, Пулър — отбеляза Дофри. — В нашия случай дори най-малката улика ще бъде от полза. Вие и без друго бяхте следващият в списъка ни, затова предлагам да поговорим някъде на спокойствие.