— Моите уважения, сър. Готов съм да разговарям с вас където и когато пожелаете, но след като се видя с баща ми. А за мен е важно да го видя сега.
Тези думи бяха изречени с ясното съзнание, че в сравнение с него мъжете насреща му разполагат с цялата власт на света.
Генералът с едната звезда явно остана недоволен от реакцията му, но Райнхарт побърза да се намеси.
— Сигурен съм, че това може да се уреди, Пулър — рече той. — В днешно време едва ли има човек с униформа, който не дължи уважение на Джон Пулър-старши. — Погледна към Дофри и добави: — В дъното на този коридор има чакалня. Когато свършите, ще ни намерите там.
— Благодаря, сър.
Пулър влезе в стаята на баща си и побърза да затвори след себе си. Мразеше болниците. Беше прекарал доста време в тях. Там миришеше на чисто, но на практика имаше повече микроби, отколкото върху чинията на обществена тоалетна.
Баща му седеше на стол до прозореца. Някога Джон Пулър-старши беше висок почти колкото по-малкия си син, но с годините се беше смалил най-малко с пет сантиметра. Въпреки това си оставаше висок мъж, около метър и осемдесет и пет. Беше облечен в обичайната си напоследък униформа — бяла тениска, син панталон и болнични чехли. Остатъците от коса около голото му теме бяха снежнобели. Тялото му беше здраво и стегнато, с все още добре развита за годините му мускулатура.
— Здрасти, генерале — каза Пулър.
Почти веднага след поздрава баща му обикновено започваше с командите, убеден, че Пулър-младши е негов подчинен офицер, появил се да получи поредната порция заповеди. Но този път възрастният мъж запази мълчание и дори не го погледна, а остана извърнат към прозореца.
Пулър седна на ръба на леглото.
— Какво искаха от теб онези хора?
Баща му се надигна и почука с пръст по стъклото, за да прогони врабчето, което подскачаше на перваза. Пулър стана, пристъпи към него и погледна към двора на болницата.
Вече не помнеше кога за последен път баща му е излизал навън. Генералът беше прекарал по-голямата част от кариерата си под открито небе, в битки с врага. Нямаше нито едно поражение на бойното поле и едва ли някой би допуснал, че един ден ще бъде победен от собствения си мозък.
— Напоследък да си чувал Боби? — попита преднамерено провокативно Пулър.
Обикновено баща му изпадаше в ярост в мига, в който чуеше името на големия си син.
Сега единствената реакция беше някакво сумтене, но и това беше нещо. Пулър се изправи пред баща си и закри гледката му към двора.
— Какво те питаха онези мъже?
Брадичката на баща му бавно се повдигна и очите им се срещнаха.
— Изчезнал е — каза старецът.
— Кой, Боби ли?
— Изчезнал е. Дезертирал.
Пулър кимна. Технически погледнато, това беше неправилно, но той не винеше баща си.
— Да, наистина е изчезнал. Казват, че е избягал от ФВЗ.
— Глупости.
Думата беше произнесена спокойно, с равен глас. Като нещо, което е очевидно и не подлежи на съмнение.
Пулър коленичи до него, за да не трябва баща му да гледа нагоре.
— Защо да са глупости?
— Така им казах. Глупости.
— Добре де, но защо?
И друг път го беше хващал в подобни настроения, но напоследък те се случваха все по-рядко. Както беше казал Дофри, просветленията още бяха възможни.
Генералът погледна сина си с лека изненада, сякаш едва сега осъзнаваше, че не говори сам със себе си. Сърцето на Пулър се сви от изражението в очите му. Нима това беше единственото, което възнамеряваше да му каже днес?
Глупости?
— Само това ли им каза?
Чака отговора цяла минута. Но баща му затвори очи и дишането му стана равномерно.
Пулър излезе и тръгна към чакалнята, където бяха военните и мъжът с костюма. И тримата седяха на столове в празното помещение. Той седна до Райнхарт, генерала с три звезди на пагона. Инстинктивно прецени, че службата в един и същ род войски може би ще се окаже по-силна от физическата близост.
— Добре ли мина посещението при баща ви? — любезно попита Шиндлър.
— В неговото състояние посещенията рядко минават добре, сър — отвърна Пулър.
— Тук едва ли е подходящо място за обсъждане на подобни въпроси — обади се Райнхарт. — По-добре елате с нас в Пентагона, а след срещата ще ви осигурим транспорт, за да си приберете колата.
Пътуването продължи трийсетина минути, след което влязоха в един от паркингите на най-голямата административна сграда в света, която беше само на седем етажа, два от които под земята.