Миг по-късно ресторантът остана назад, а пикапът профуча през кръстовището в момента, в който светофарът светна червено. Точно както беше планирал. Но мерцедесът също успя да премине, тъй като изобщо не намали. Кадилакът беше блокиран от напречния трафик, но човекът зад волана настъпи газта и безцеремонно разбута колите пред себе си.
Това даде старт на истинското преследване.
59
Телефонът на Пулър се намираше в десния му джоб, а онзи с предплатените минути — в левия. Когато вторият изпиука, той седеше до леглото на Нокс.
Извади го и погледна дисплея. Съобщението беше кратко и той бързо го дешифрира. Скочи на крака още преди да го дочете.
— Какво има? — погледна го Нокс.
— Трябва да вървя — отговори той и се втурна към вратата.
— Пулър?
— Можеш да изядеш пържените картофи.
В следващия миг вече го нямаше.
Нокс гледа след него няколко секунди, после издърпа тръбичката от ръката си, скочи от леглото и се стрелна към гардероба. Измъкна торбата с окървавените си дрехи и започна да се облича, без да обръща внимание на пронизителните звуци, които издаваше включената аларма на монитора.
Пулър спринтираше към колата си. Стигна до нея за секунди, скочи зад волана и завъртя ключа. Служебното малибу изрева и се понесе назад. Той го овладя и бързо напусна паркинга на болницата.
Беше получил последното местоположение на брат си, но това не означаваше, че непременно ще го открие. А ако по чудо успееше, най-вероятно щеше да е късно. Не, това не беше опция. Не стигна навреме при Нокс, но това нямаше да се повтори с брат му.
Телефонът му отново изпиука. Вдигна го пред очите си, продължавайки да върти волана. На дисплея имаше пътна карта с някаква точка върху нея. Точката се движеше. Един Господ знаеше как Робърт беше успял да му изпрати линк за проследяване на маршрут в реално време. Засече местоположението на точката, зави надясно, после наляво, а след това пое по естакадата за междущатската магистрала и настъпи газта до дупка. Зае позиция в бързата лента и започна да задминава. Движеше се право на изток. Не след дълго прекоси моста „Рузвелт“ и навлезе във Вашингтон.
Трябваше да избира между три посоки. Очите му не изпускаха точката. Боби пътуваше на запад, което означаваше срещу него. Но едновременно с това и малко на север, което пък означаваше, че се отдалечава. Далеч напред се появи полицейска кола, заела най-лявата лентата той караше с много над разрешената скорост. На всичкото отгоре трафикът в посока Конститюшън Авеню се уплътни заради ремонтни работи. Това го принуди да завие вдясно, което предизвика множество гневни клаксони. Все пак успя да се престрои към изхода, който щеше да го изведе на Индипендънс Авеню.
Прелетя през следващите няколко пресечки, без да отделя очи от точката. После му хрумна една идея.
Карай на юг, написа той.
След секунди точката промени посоката си. Той я последва, преминавайки през пресечките на жълто или червено, на милиметри от другите коли. Ако някое ченге реши да ме подгони, толкова по-добре, помисли си той. Но патрулни коли не се виждаха никъде.
Направи няколко бързи изчисления и написа изток.
Точката отново промени посоката си. Пулър направи десен завой.
Измина още две преки, потърси точката на дисплея и написа нов есемес:
Следващата наляво.
Точката покорно се премести в указаната посока. Пулър вдигна глава. Точно навреме, за да зърне пикапа, който изскочи на улицата и се понесе срещу него с димящи гуми. Той остави телефона и погледна зад брат си. Времето на съобщенията изтече. Сега беше ред на действието.
Колите на преследвачите бяха две и Боби ги беше описал в първия си есемес.
Черен мерцедес S550 и черен кадилак ескалейд. Предницата на кадилака беше смачкана, но той нямаше представа как се е случило това. Мерцедесът беше залепен за задната броня на пикапа и чакаше момента да се изравни с него. Пътят беше прав, без завои. Пикапът нямаше как да го задържи.
Пулър насочи колата си право срещу малката група автомобили, която бързо се приближаваше. Той светкавично набра още един есемес:
Газ до дупка.
Пикапът се стрелна напред, осигурявайки си няколко метра преднина пред мерцедеса.
Пулър подръпна предпазния си колан, погледна надписа за въздушната възглавница на арматурното табло, пое си дълбоко дъх и натисна педала до дъно. Надяваше се, че армията е направила достатъчно добра застраховка на нещастния автомобил, но едновременно с това си даваше сметка, че вероятно до края на живота си ще попълва формуляри. Но това беше много по-добре, отколкото да присъства на погребението на брат си.