Не беше с униформа и нямаше никакво намерение да я облича по време на отпуската си. Но си беше взел служебната карта и придружаващите я писмени пълномощия. Оръжията също бяха с него, защото противното би означавало, че вече е мъртъв. В сака му намериха място и няколко специални инструмента, пъхнати сред комплекти чисто бельо и други вещи, необходими за по-дълго пътуване. Това, което му липсваше, бе ясна идея какво да направи, щом стигне до мястото, откъдето беше избягал брат му.
Разбира се, ОКР имаше всички права да преследва и залавя бегълците, независимо към кои войски принадлежаха. Технически погледнато, брат му вече нямаше нищо общо с армията. Едновременно с присъдата го бяха уволнили дисциплинарно. Лошите нямат право да носят униформа.
Но поради факта, че Робърт беше осъден за престъпления срещу националната сигурност, отговорността за него носеха специалните агенти на военното контраразузнаване и ФБР. Пулър ги познаваше от много съвместни разследвания и не се съмняваше в качествата им. Това беше добре за тях, но не и за брат му. Трябваше да се отърве от този начин на мислене. Лошото за брат му беше добро за него и за страната.
На думи беше лесно, но не и на практика — през целия си живот двамата бяха близки заради пълната отдаденост на баща им на военната кариера и липсата на майка им. Джон Пулър се допитваше до брат си за всички свои важни решения — дали да покани на среща някое момиче, каква позиция да играе в гимназиалния футболен отбор, — търсеше от него помощ преди изпитите по физика в колежа и когато трябваше да съобщи на баща им, че не желае да учи в Уест Пойнт. Благодарение на съветите на Боби, точни, уместни и добронамерени, той се превърна в това, което беше днес, за добро или лошо. Как можеше да гледа на него като на враг?
При първото си посещение в затвора Джон имаше чувството, че е станала някаква ужасна грешка, която съвсем скоро ще бъде поправена. Двамата братя, високи и добре сложени, въпреки че Джон беше по-як, седяха един срещу в стаята за свиждания. Отначало той говореше, а Боби слушаше, после си размениха ролите. Посещенията продължиха в този дух горе-долу две години, по време на които статутът на брат му в затвора някак неусетно се превърна в нещо трайно и непроменимо, а самият той намираше все по-малко теми за разговор с него. Накрая започна да изпитва чувството, че седи срещу чужд човек. Онзи човек, когото познаваше цял живот, нямаше как да бъде затворен между тези стени. Нямаше как да излежава присъда за държавна измяна. След последното им свиждане Джон разтърси ръката му, но не почувства никаква връзка с него. Това не беше брат му.
Вярно, че съветите на Боби по телефона му помогнаха да предотврати катастрофа с непредвидими последици, докато разследваше убийството на един офицер и цялото му семейство в Западна Вирджиния. Заради тази помощ брат му се превърна в единствения затворник във ФВЗ, който получи благодарствена грамота от правителството. А когато възрастната им леля беше убита във Флорида, пак Боби му предложи своето съчувствие и полезни съвети. Това позатопли отношенията им, но фактът, че единият от тях е зад решетките, нямаше как да бъде преодолян.
Беше зад решетките, напомни си Джон Пулър, докато прекосяваше границата с Канзас на следващата вечер. Стъмваше се и той нямаше голям избор. Не искаше да отсяда там, където бе нощувал при свижданията с брат си. Това би улеснило евентуалните му преследвачи.
Десетина минути по-късно спря пред мотел, който, изглежда, бе построен през петдесетте години на миналия век, а след това тотално забравен. Това впечатление се затвърди от малкия офис, където имаше телефон с шайба, дебел стар указател и метален касов апарат с огромни размери. Компютър липсваше, а жената на рецепцията явно беше там от деня на откриването, с все същите дрехи и прическа. Той плати в брой за две нощувки и пое тежкия старомоден ключ от треперещите й пръсти.
Няколко минути по-късно се озова в стаята си в компанията на Дезо, който се сгуши на тънкия матрак с влажни чаршафи. Влагата идваше от климатика, който беше по-скоро овлажнител, изхвърлящ в стаята облачета хладна пара, които бавно падаха на пода и, разбира се, върху чаршафите. Пулър се изтегна на леглото и започна да проверява електронната си поща. Един имейл, изпратен от прекия му командир, напомняше, че трябва да стои максимално далече от разследването. Нямаше смисъл да му отговаря.
После заспа — единственото нещо, което можеше да направи, след като беше прекосил половината страна. Беше от хората, които умеят да си почиват дори в разгара на битка или разследване на някое убийство. Но тази нощ се будеше постоянно, притеснен от мисълта за това, което му предстоеше на следващия ден.