На другата сутрин стана, без да е стигнал до окончателно решение. Нахрани Дезо, пусна го да потича и подкара колата си към закусвалнята, намираща се на една пряка от мотела. Тя също беше от петдесетте години, но менюто, което предлагаше, беше устояло на времето: палачинки, бекон, яйца на очи и горещ чай. Нахрани се и излезе. Седна в колата си и мрачно се загледа през прозореца. Беше свикнал да има план при всякакви обстоятелства, независимо дали ставаше въпрос за сражение или разследване. Или по-скоро стратегия как да свърши работата си по най-добрия начин. Но за пръв път в живота му тази стратегия трябваше да включва преследването на избягал затворник, който се оказваше собственият му брат. И това го парализираше.
После се появи и частичен отговор, право пред него. Той не го изненада, понеже беше една от причините да се намира там, където беше. Кафенето отсреща беше често посещавано от персонала на ФВЗ. Знаеше го от предишните си посещения. Познаваше доста от хората, които се отбиваха там. Разбира се, не беше на „ти“ с тях, но едрата му фигура лесно се запомняше.
Зачака, заредил се с търпение. От кафенето непрекъснато излизаха униформени с картонени чаши и торбички с храна. Но те не му вършеха работа, защото уставът и правилниците тежаха на краката им като бетонните обувки на удавен гангстер. Търпението му беше възнаградено двайсетина минути по-късно. Жената паркира до тротоара и слезе. Наближаваше, а може би и беше прехвърлила петдесет, висока и пълна, с изрусена коса. Беше с черен панталон, червен пуловер и равни обувки. Забеляза служебния пропуск, окачен на врата й, и пропуска за паркиране във ФВЗ зад стъклото на колата й. Няколко пъти я беше срещал в затвора.
Цивилна служителка в затворническата администрация. Не помнеше името й, но не виждаше по-подходящ човек от нея.
При предишните му посещения бяха разменяли някоя и друга дума. Надяваше се, че го е запомнила, както той беше запомнил нея.
Пулър излезе от колата си, пресече улицата и влезе в кафенето в момента, в който тя поръчваше. Изправи се зад нея и поиска голяма чаша черно кафе. Чула гласа му, жената се обърна.
— Вие сте Пулър, нали? — попита. — От ОКР?
— Да, госпожо — отвърна с равен глас той. — Познаваме ли се?
— Аз работя в администрацията на затвора.
— О, да, спомням си. Вие бяхте госпожа…?
— Челси Бърк. Преди време се отбихте в канцеларията ми с въпрос за вашия… — Гласът й заглъхна, точно според очакванията на Пулър.
Той кимна и лицето му помръкна.
— Точно така. Затова съм тук, госпожо Бърк.
— Наричайте ме Челси, моля.
— Окей. Аз съм Джон. Виж, Челси, ще ми отделиш ли една минута? Така и така се срещнахме случайно…
Тя плати кафето си и Пулър побърза да направи същото. На лицето й се изписа колебание, но той я побутна леко към една маса до прозореца.
Седнаха и той отпи глътка от чашата си. Тя държеше своята с две ръце, а в очите й се четеше безпокойство.
— За мен новината беше истински шок — започна направо Пулър. — Случило се е през нощта, когато ти не си била там, нали?
— Да.
— Вече бях посетен от някои хора — добави той. — Всичко беше скрито-покрито, но аз все пак съм от ОКР и отлично разбирам за какво става въпрос. Вероятно и ти също.
— ОКР има ли отношение по случая?
— Страхувам се, че не мога да отговоря директно. Съжалявам.
— О, да, разбира се. Нямах намерение да…
— Няма проблем, Челси — махна с ръка той. — Но може би извадих късмет, че попаднах на теб.
— В какъв смисъл?
— В смисъл, че не си под пагон.
— Не разбирам.
— В подобни случаи униформените не казват нищо на външни лица, докато единствената цел на ОКР е да стигне до истината. — Това беше вярно, въпреки че той го каза с цел да й внуши, че ОКР — в негово лице — вече участва в разследването.
— Абсолютно — каза тя.
Пулър с удовлетворение установи, че жената насреща му отпива глътка кафе и се обляга назад, вече доста по-спокойна и очевидно готова да го изслуша.
— Сигурно си даваш сметка, че нещата изглеждат доста странни — продължи той. — Токът спира, най-вероятно заради бурята. Но после спира и резервният генератор. Това вече не може да бъде случайно, нали?
Тя закима още преди да е свършил.
— Точно така, Джон. Шансът е едно на милиард. Веднага ще добавя, че бурята наистина си я биваше, но тя не може да повреди генератора, който работи на газ.
— Харесва ми начинът, по който разсъждаваш — усмихна се той и леко се приведе напред. — Но вероятно си наясно, че без спирането на тока генераторът не би се включил, за да блокира секунди по-късно.