Но нямаше друг избор, защото ставаше въпрос за човек от семейството му.
9
Пулър описа широк кръг около Форт Левънуърт, където се намираше и ФВЗ. Очите му не се отделяха от електрическите стълбове. Нямаше как да види газовия генератор, защото той беше скрит зад високи бетонни стени, а тръбите на захранването бяха под земята.
Отвъд оградата от бодлива тел екип електротехници работеха при двойния трафопост, който беше свързан директно със сградата на затвора. Май точно той беше гръмнал по време на бурята, но нямаше как да разбере дали е така. Забарабани с пръсти по волана и се запита какво да прави. Миг по-късно в огледалото се появи един хамър, който спря зад него.
Военната полиция вече е тук, каза си той, извади служебната карта от джоба си и зачака.
От хамъра слязоха двама въоръжени мъже, които сложиха униформените си шапки и се насочиха към колата му. Пулър постави ръцете си така, че да ги виждат, и натисна с лакът бутона за страничното стъкло. Бавно, без резки движения.
— Какво мога да направя за вас? — попита той мъжа, което се приближи до шофьорската врата. — Ето служебната ми карта, тя удостоверява…
— Знаем кой сте, сър — прекъсна го полицаят. — Имаме заповед да ви отведем във Форт Левънуърт, където ви очакват за разговор.
Пулър бавно прибра картата си.
— Искате да карам след вас или предпочитате да се прехвърля във вашата кола?
— В нашата, сър. Стига да нямате нищо против. Отбийте още малко встрани, а ние ще се погрижим колата да ви чака.
Поне не казаха „ако изобщо се върнеш при нея“.
Качиха го отзад, редом до едното военно ченге. И двамата бяха млади, под трийсет, с изправени гърбове, сякаш бяха глътнали бастуни, упорито вирнати брадички, дебели вратове и очи, които не виждаха нищо освен получените заповеди. Пулър изобщо не направи опит да завърже разговор с тях. Те бяха само хрътките, които го водеха към ловеца.
Закараха го във Форт Левънуърт, където го предадоха на жена с безупречна лейтенантска униформа.
— Моля да ме последвате, господин Пулър — любезно го покани тя.
Е, по всичко личеше, че всички тук го познават.
Поеха по дълъг оживен коридор. Навсякъде по света военните съоръжения са център на най-различни дейности, но Пулър не си позволи да се разсейва. Нямаше представа дали не крачи към професионалната си смърт, или му предстои само поредната задача. А може би нещо съвсем различно.
Жената отвори една врата, побутна го да влезе и затвори след него. Токчетата й бързо заглъхнаха по коридора и той моментално забрави за нея.
Край малката маса в дъното седяха тримата, които вече познаваше: генерал Райнхарт, представителят на СНС Шиндлър и генерал Дофри. Звучат ми като някаква адвокатска кантора, помисли си Пулър. „Шиндлър, Дофри и Райнхарт“. Но от това не му стана по-добре.
— Добре ли си прекарвате в Канзас? — започна Шиндлър.
— Да, сър — отвърна Пулър. — Допреди десет минути.
— Седнете и слушайте внимателно какво ще правите оттук нататък — навъсено заповяда Дофри.
Пулър седна срещу тях. Шиндлър опипа вратовръзката си и облиза пресъхналите си устни.
— Докладваха ни, че не сте изпълнили заповедта на своя пряк командир — обяви той с хладен тон.
— По какъв начин, сър?
— Появили сте се тук след продължително нощно шофиране с цел да разследвате бягството на брат си.
— Да разследвам ли?
— Е, до този момент сте разговаряли с Челси Бърк, която работи в затворническата администрация. Надявате се да се срещнете и с редник Дейвис, от когото да получите допълнителни сведения. А след това сте направили оглед на трафопост, който е директно свързан с военния затвор.
Пулър изпита неволно възхищение от експедитивността, с която бяха действали.
— Предполагам, че сте изчели всички достъпни материали за шпионската дейност на АНС — каза с лека усмивка Дофри. — Нали така, Пулър?
— Да.
— Върхът на айсберга — продължи генералът. — Би трябвало да знаете, че деветдесет процента от него остават под водата. Използвали сте кредитна карта за храна и гориво. Така ви проследихме.
— Добре е да го знам, сър.
— Разузнаването ни пази — рече Шиндлър.
— Това важи ли за шпионирането на собствените ни хора? — попита Пулър, може би малко по-рязко от необходимото.
— Нима не допускате, че има американци, които работят за врага? — Шиндлър отхвърли въпроса му с презрително махване. — Някои наши съграждани са готови на всичко за пари! Дори най-големите банки и хедж фондове перат парите на картелите, по дяволите! Правят го десетилетия наред и подпомагат тероризма, вторачени единствено във всемогъщия долар!