— Познавам структурата на моето командване, Пулър. Спокойно можеш да прескочиш уроците по военна история.
— О, щях да забравя една организация, на която сте подчинени — невъзмутимо добави той. — Централната служба за сигурност.
Тя примигна, но това беше единствената й реакция.
— Учуден съм, че пропусна това уточнение — а именно, че си част от Централната служба за сигурност, която е подразделение на АНС.
— Много ми е трудно да повярвам, че някой в твоя списък с контакти знае към кого принадлежа и към кого не — поклати глава тя.
— Да или не?
— Какво?
— За АНС ли работиш?
Тя му показа служебната си карта.
— Тук пише УРС, Пулър.
— Знам какво пише — отвърна той.
Тя се облегна назад.
— Всъщност какво толкова ти пука за назначението ми? АНС, УРС или армията? — Нокс сви рамене и добави: — Всички сме американци. И работим за Америка.
Пулър я изгледа, но не каза нищо. Изражението му я накара да отмести очи. Той стана и хвърли няколко банкноти на масата.
— Пак ли ме зарязваш? — попита тя. — Това започва да ме дразни, пък и хората ще говорят. — Но тонът й не беше убедителен, а в очите й се четеше паника.
— Пази се, Нокс.
— Предишния път, когато се разделихме по подобен начин, ти откри труп в стаята си, Пулър.
— Нима искаш да кажеш, че имаш нещо общо с това?
— Разбира се, че не. Но имам заповед да работя по този случай съвместно с теб.
— Аз обаче нямам такава заповед. Предполагам, че не мога да ти забраня да се мотаеш наоколо, но с партньорството бяхме дотук. Поне от моя страна.
— Помисли си, Пулър. Хубаво си помисли!
— Ти си помисли, Нокс. Лъжите едва ли са най-добрата политика.
— Не съм те лъгала! — остро възрази тя.
— Но не ми каза и истината, нали?
Тя скръсти ръце пред гърдите си и погледна встрани. Това й е нещо като навик, помисли си Пулър. Не знаеше дали го прави неволно, или търси подходящ момент за поредната си лъжа.
— Не можем ли го обсъдим на някое не толкова публично място? — вдигна глава Нокс.
— Няма смисъл, особено ако ще продължаваш да увърташ.
— Ще бъда максимално откровена, обещавам. Какво ще кажеш?
— Скоро ще разберем — отвърна Пулър и тръгна към изхода.
Тя скочи, хвърли двайсетдоларова банкнота на масата и забърза след него.
Той я чакаше до колата си и преди да потеглят, каза:
— Аз карам, ти говориш.
Направиха ляв завой още на първата пресечка, а след това се насочиха към покрайнините на града. Левънуърт не беше особено голям. Прекосиха центъра с магазините и офис сградите, които отстъпиха място на жилищните квартали. Тук преобладаваха къщите с дворове, повечето от тях тъмни и почти сливащи се с околността.
— Искам да знам дали някой от тези, с които разговаряше, каза, че съм от Централната служба за сигурност — агресивно започна Нокс.
— Защо?
— Не е ли ясно защо? Изобщо не държа да парадирам с поста си.
— Значи все пак си служител на ЦСС?
— Отговори на въпроса ми! — настоя тя.
— Никой не ми е казал.
— Налучквал си, така ли?
— Не съвсем.
— В смисъл?
— Първата работа на всички униформени, които познавам, е да се представят с чин и длъжност в подразделението си. Независимо дали това се случва в Пентагона или в магазина, първата ми работа при подобна среща е да кажа: „Здрасти, аз съм старши армейски следовател от Седемстотин и първи отряд на ОКР със седалище в Куонтико“. Преди това бях старши сержант в трети батальон на Седемдесет и пети рейнджърски полк във Форт Бенинг. Чин, част, взвод, рота, батальон, бригада, дивизия, корпус — всичко това е буквално вградено в нашето ДНК. Всички сме прикачени към нещо и държим да уточним какво е то. Защото е въпрос на чест и на принадлежност. Факт, който потвърждава войнишката ни същност и който няма как да бъде заобиколен.
— А аз не ти се представих с чин, преди да ме попиташ — направи гримаса тя. — И не уточних частта, в която служа.
— При първата ни среща ти се обърна към мен с „агент Пулър“, но аз съм само следовател. Всеки униформен би използвал „господин“ или „следовател“, но никога „агент“.
— Пропуск номер две — раздразнено отвърна тя.
— Освен това ти изобщо не ми приличаш на военна, Нокс.
— Така ли? — обидено го изгледа тя и тялото й се стегна.
— О, изглеждаш в отлична форма, но работата не е там.
— Какво ме издаде?
— Имам петнайсет години служба в армията и съм син на военен. Това ми позволява да надуша униформата, независимо с какво е маскирана. Но при теб не стана така. Не надуших абсолютно нищо. — Той направи кратка пауза и попита: — Наистина ли си била в Ирак?