След тези думи тя затвори и Пулър бавно прибра телефона в джоба си.
Не беше юрист, но беше контактувал достатъчно дълго с такива, за да е сигурен, че те умеят да надушват проблемите дори когато се появяват в другия край на света. Вероятно защото бяха от онези хора, които неизменно твърдят, че чашата е наполовина празна — нещо, което в този момент и самият той би трябвало да направи.
Защо наистина възлагат разследването именно на мен?
Шиндлър, Дофри и Райнхарт му бяха предложили достатъчно основания — всичките приемливи и логични. След което Дофри умря.
Когато се разнесоха женски писъци, той все още разсъждаваше по въпроса.
22
Пулър машинално посегна към кобура и измъкна пистолета си.
Писъците несъмнено бяха женски. Той притича до единствения прозорец и надникна навън. Видя четири фигури. Бяха трима мъже и една жена — онази, която беше пищяла. Това не беше предположение, защото тя пищеше и в момента.
Огледа мъжете. Не можеше да види лицата им, защото бяха с гръб към него, а и външното осветление беше слабо. Но нямаше проблем да прецени габаритите им. Двама бяха едри почти колкото него, а третият — по-дребен. Най-дребна беше жената. Единият мъж я беше стиснал за гърлото и я влачеше надолу по стълбите.
Пулър набра 911 и докладва за това, което беше видял. После скочи към вратата и я отвори — точно навреме, за да види как групичката изчезва в улицата.
Стиснал пистолета, той безшумно се спусна по стълбите и се затича диагонално през вътрешния двор. Спря в началото на улицата и предпазливо надникна зад ъгъла. От мрака отново се разнесоха писъците на жената и той ускори крачка.
В следващия момент се оказа проснат на настилката, а пистолетът излетя от ръката му.
Претърколи се и вдигна глава. Тримата стояха около него и го гледаха. На лицата им имаше скиорски маски. Жената не се виждаше никъде.
Едва сега си даде сметка, че това е засада, в която жената е играла ролята на примамка.
А аз — ролята на идиота, който попада в капана.
В главата му бяха насочени три пистолета, които автоматично го лишаваха от всякакви шансове. Единственото нещо, което успя да направи, беше да стане и да вдигне ръце над главата си.
Поведоха го надолу по улицата, където чакаше някакъв джип. Качиха го вътре, като преди това му запушиха устата и му покриха очите с превръзка. Китките му бяха стегнати с пластмасови белезници. Автомобилът потегли.
Той изчисли, че пътуването продължи горе-долу половин час, но това не му помогна да установи посоката или крайната дестинация, тъй като превозното средство спокойно би могло да се върти в кръг, за да го заблуди. В късния нощен час не се чуваха дори нормалните шумове на града. Но той беше сигурен, че отдавна са извън него. Джипът спря. Вратата се отвори и чифт ръце го измъкнаха навън. Под краката му заскърца чакъл. Принудиха го да изкачи няколко стъпала и го вкараха през една врата, която след това се затръшна. Бутнаха го да седне на стол и измъкнаха парцала от устата му.
Пулър зачака. Нямаше никакво намерение да започва разговора, който очевидно предстоеше, защото това би означавало да се превърне в труп.
Гласът прозвуча глухо, сякаш идваше изпод земята. Явно ставаше въпрос за дистанционна връзка.
— Трябва да призная, че всичко е много шпионско — каза гласът, очевидно променен по електронен път.
Звучеше като Дарт Вейдър, но от нискобюджетна продукция. Това може би ще се окаже полезно, помисли си Пулър, защото мъжът не изгаряше от желание да разпознаят гласа му.
Пулър запази мълчание и зачака. Всичко, което можеше да каже мъжът, щеше да е нова информация, която би могла да го насочи към нещо — разбира се, ако изобщо излезеше жив от тук.
— Не искам да ви заплашвам, агент Пулър — започна гласът. — Единствената ми цел е да пробудя патриотизма ви.
— Можеше да го направите и по телефона.
— Не, това би било неудобно. Предпочитам този метод.
— Отвличане?
— Нека го наречем „агресивна покана за среща“.
— Докато три пистолета ме държат на мушка, можете да го наричате както желаете.
— Вие разследвате бягството на Робърт Пулър от затвора. Надявате се да го върнете обратно, по-скоро жив, отколкото мъртъв.
Устата на Пулър остана затворена.
— Искам да знам какво сте открили до този момент. Разбрахте ли къде е?
— Не.
— А разполагате ли с обещаващи улики?
— Май съм пропуснал частта, в която ми заповядват да докладвам на някакъв глас.