Роджърс натисна спусъка и едновременно с това изкрещя „Ма…“, но не успя да довърши.
3
Джон Пулър хвърли сака си на пода, смъкна шапката и избърса капката пот от носа си. После се просна в леглото. Току-що се беше върнал от разследването във Форт Сил. Резултатът беше неутрализирането на редник Роджърс.
В мига, в който въпреки неговите предупреждения показалецът на Роджърс започна да обира луфта на спусъка, Пулър направи малка крачка вдясно и стреля. Всъщност той не видя Роджърс да натиска спусъка, но реакцията му се дължеше на изражението в очите на младежа и недовършената ругатня, замряла на устните му, прекъсната от мощния откат на неговия ЗИГ. Роджърс удържа на думата си, че няма да напусне сляпата уличка без бой. А Пулър изпита уважение към него. Момчето съвсем не беше страхливец, въпреки че със сигурност и шотът „Джим Бийм“ му помогна.
Куршумът на Роджърс се заби в тухления зид зад гърба на Пулър. Откъртилото се от него парченце проби ръкава му, но без да засегне кожата. Можеше да ликвидира Роджърс с изстрел в главата. Ситуацията беше опасна, но той беше преживявал и по-лошо. Дулото на пистолета му се наведе надолу едновременно с изстрела. Куршумът попадна в десния крак на редника, малко над коляното. Стрелбата в торса не е напълно ефективна, защото раненият понякога има възможност да отвърне на огъня. Но когато е прострелян в областта на коляното, дори най-твърдият мъжкар се превръща в ревящо бебе.
Роджърс изпусна пистолета, падна на земята и закрещя, като притискаше с длани раната си. Вероятно дълго време щеше да куца, но щеше да е жив.
Пулър му направи турникет, повика линейка и го придружи до болницата. Дори му позволи да се вкопчва в ръката му, когато болката ставаше непоносима. След като попълни задължителната купчина формуляри и отговори на цяла лавина от въпроси, най-сетне успя да се качи на военнотранспортен самолет за дома.
В крайна сметка мъжът, когото редникът беше застрелял след неуспешната сделка за дрога, си беше получил заслуженото. А семейство Роджърс от Питсбърг все пак щеше да получи възможност да се грижи за своя син и брат. „Стийлърс“ нямаше да се лишат от заклетия си фен, макар че за известно време щяха да получават подкрепата му от някой военен затвор. Това не биваше да се случи, но се беше случило.
Ситуацията беше критична — един от двамата щеше да загине. Но Пулър винаги бе предпочитал да щрака белезници, вместо да натиска спусъка. Не обичаше да стреля по своите събратя, дори да са извършили престъпление.
Заключението му беше, че денят е бил уморителен и гаден.
Сега се нуждаеше от няколко час сън, нищо повече. Само няколко часа. После щеше да се върне на работа, тъй като в ОКР не се предвиждаха почивки. Разбира се, за известно време щяха да го заковат на някое бюро — задължителна процедура при разследването на случаи с употреба на оръжие. Но след това отново щеше да поеме натам, където го изпратят. Престъпността не се придържаше към никакви графици. Пулър никога не се беше съобразявал с някакво работно време, защото битката не започваше в девет и не свършваше в пет.
Телефонът му иззвъня секунди след като беше затворил очи. Погледна дисплея и изпъшка. Беше баща му. Или по-точно, някой от болницата звънеше от негово име.
Хвърли телефона върху завивките и отново затвори очи. Щеше да говори с генерала по-късно — най-вероятно утре, а може би чак вдругиден. Но не сега. В този момент се нуждаеше от сън повече от всичко на света.
Телефонът отново иззвъня. Пак беше болницата. Пулър не вдигна. След известно време звъненето спря.
После започна отново.
Тези тъпаци няма да се откажат.
Следващата мисъл го накара да подскочи в леглото. Може би се беше случило нещо с баща му… Не, не. Старецът бе твърде голям инат, за да умре сега. Най-вероятно щеше да надживее и двамата си синове.
Той се надигна и посегна към телефона. Изписаният върху дисплея номер не беше на болницата, а на прекия му командир Дон Уайт.
— Слушам, сър.
— Имаме критична ситуация, Пулър. Може би още не си чул за нея.
Пулър примигна и светкавично свърза думите на командира си с обаждането от болницата. Баща му. Нима наистина е умрял? Това не може да бъде! Бойните легенди не умират. Те живеят… вечно.
— Какво не съм чул, сър? Току-що пристигам от Форт Сил. Нещо за баща ми ли?
— Не, за брат ти.
— За брат ми?