— Един от Хърватия е заминал в деня на инцидента в затвора — обяви той. — Други няма.
— От Хърватия? — вдигна вежди Пулър.
— Страната е член на НАТО, а от миналата година и на Европейския съюз. Освен това поддържа контингент в Афганистан и по този начин ни помага в този размирен район. В замяна ние им предлагаме шанс да се обучават при най-добрите. Тяхната армия е недостатъчно финансирана, а оборудването и личният състав не са в най-добрата си форма.
— Името на този хърватин?
— Иво Месич.
— Колко дълго е пребивавал тук?
— Един месец.
— Познавате ли го лично?
— Да. Срещали сме се няколко пъти, включително и на бира. Мисля, че е добре момче.
Пулър извади една снимка от джоба си и я показа на старши сержанта.
— Това не е ли той?
На снимката беше мъртвецът от моргата на Форт Левънуърт.
— Не. Твърдо не е той.
— По всяка вероятност присъства в базата данни — каза Нокс. — Ако беше той, това със сигурност щеше да е отбелязано в тях.
— Точно така — каза Маккъчън. — Плюс задълбочена проверка на биографията му и всичко останало. Чуждестранните военнослужещи имат акредитация, която обаче е на по-ниско ниво от ОКД. — Имаше предвид „Общата карта за достъп“, ползвана от щатните служители. — Разбира се, тя се издава само на хора, които са щатни военнослужещи в своите страни — точно като Месич.
— Тоест тези хора имат право на достъп през порталите „Ханкок“ и „Шърман“, но не и през официалния вход?
— Точно така. Като служителите на Министерството на отбраната.
— А знаем ли дали Месич се е прибрал в Хърватия? — попита Нокс.
— Нямам отговор на този въпрос, но мога да проверя. — Маккъчън посочи с пръст снимката, донесена от Пулър, и отново повтори: — Но това не е той. — След което завъртя монитора към гостите си и им показа снимката на екрана. — Това е Иво Месич.
Пулър изчете информацията от досието.
— Наистина не е нашият човек — обади се Нокс. — А и в досието му пише, че наближава петдесет.
— Има чин полковник в хърватската армия — добави Маккъчън.
— Датата на заминаването му била ли е уточнена предварително? — попита Нокс.
— Да, както и на всички останали — каза старши сержантът, отново взрян в екрана. — Но тук виждам, че Месич си е тръгнал няколко дни по-рано. В досието пише, че е получил заповед да се прибира.
— На коя дата?
— В деня, в който е заминал.
— Значи непосредствено преди инцидента във ФВЗ?
— Точно така.
Пулър и Нокс си размениха многозначителни погледи.
— Как е заминал?
— Моля? — с недоумение попита Маккъчън.
— Някой го е закарал до летището или е разполагал със собствен превоз?
— О, ползваше кола под наем.
— Можем да проверим дали я е върнал — каза Нокс.
— Но мъртвецът не е Месич — напомни им Маккъчън. — Какъв е смисълът на подобна проверка?
— Колко стаи проверявате, когато търсите врагове в някоя къща в Кабул? — попита Пулър.
— Всичките, разбира се — бързо отговори Маккъчън.
— И аз правя същото в своята работа.
25
Двамата стояха пред портала „Шърман“ на Форт Левънуърт. Вече бяха проверили „Ханкок“, но без резултат. Месич не си беше тръгнал оттам. Резултатът при „Шърман“ беше обратен — и двамата часови си спомняха много добре хърватския офицер.
— Не изглеждаше особено щастлив — каза единият. — Попитах го какво има, а той отвърна, че съжалява за отпътуването си, защото тук му харесвало.
— А защо изобщо е разговарял с вас? — поинтересува се Пулър. — Можел е просто да ви покаже пропуска си и да отмине.
— Разбира се — рече вторият часови. — Но ние се познавахме от базата. Веднъж дори играхме заедно билярд в един от местните барове. Беше симпатичен човек. Спря колата на бариерата да размени няколко думи с нас. В този час на деня трафикът е слаб и зад него нямаше никой.
— Колко беше часът? — попита Нокс.
— Бих казал някъде около осем вечерта — отвърна първият. — Освободилите се от наряд вече си бяха тръгнали, а останалите вечеряха по това време или си почиваха. Той каза, че трябва да хване самолета от Канзас Сити. Щял да стигне до Хърватия след няколко прекачвания.
— От Канзас Сити до Загреб няма директен полет — уточни другият, а после с усмивка добави: — Беше готин. Никога не е създавал проблеми.
— Да сте забелязали нещо необичайно в поведението му? — попита Пулър.
— В смисъл?
— Нещо странно — обади се Нокс.
— Нищо странно. Държеше се както винаги.
— Какво означава „както винаги“?
— Беше си забравил нещо. Той е от хората, които вечно си забравят нещата.