Светослав Славчев
Бягството на Чарлз Финей
Високият, леко прегърбен мъж вървеше по покритата с плочи пътека между зданията. Вървеше, без да бърза, замислен за нещо свое, толкова погълнат в разсъжденията си, че дори неволно движеше устни, сякаш разговаряше с някого. Той приближи до портала все така леко унесен, мина покрай стоманените перила и застана пред широкото остъклено гише на портиера. Бръкна в джоба на сакото си, извади перфорирана по ръбовете карта-пропуск и я пъхна в отвора под стъклото. Портиерът се извъртя на своето столче и плъзна очи по стенда вляво. Между дългите редици сигнални бутончета намери едно и го натисна. До бутончето светна за миг синьозелено число и угасна — часът и минутата бяха маркирани.
Портиерът върна картата на мъжа и се усмихна:
— Е, приятна вечер, господин докторе!
Мъжът бутна здравата никелирана кръстачка, която му препречваше пътя, и излезе навън. Отправи се мудно към паркинга вдясно от изхода. Колата му — малък син „Нисан“ — беше паркирана наблизо. Отключи, хвърли чантата си на съседната седалка и се настани зад волана.
В този миг откъм изхода се чу вой на сирена. Почти едновременно от двете страни на портала тръгнаха една срещу друга гъсти стоманени решетки.
Мъжът погледна към портала, после с едно движение хлопна вратата и включи стартера. Двигателят изръмжа.
От будката на вратата изскочи портиерът. Колата тръгна, започна стремително да се отдалечава. Портиерът се поколеба, сякаш не вярваше на очите си, после извика:
— Доктор Джилбърт! Спрете! Спре-те!
Мъжът не го чуваше, нисанът набираше скорост.
Портиерът бръкна с дясната ръка под сакото, но все пак не извади пистолета. После изтича обратно и посегна към телефона. Металните решетки пред портала се бяха сключили с пронизващо скриптене, колата на доктор Джилбърт се виждаше далеч като малко синьо петно.
Докторът натискаше педала на газта. Беше се преобразил — от занесения вид не бе останала и следа. Стиснал волана, той хвърляше бързи коси погледи в двете странични огледала.
Не, още не го преследваха и навярно имаше десет минути на разположение — докато се окопитят и съобщят на полицията по радиотелефоните, докато тръгнат колите от охраната.
На автомагистралата за Лондон той вече не можеше да излезе, тя щеше да се превърне в еднопосочна клопка за него. При първия разклон на шосето трябваше да избере. Вляво — към Чичестър и Мидхърст, или вдясно — към Истбърн. Важно беше да вземе преднина, но не можеше и да остане много в колата — нейните отличителни белези, както и неговите, вече сигурно се предаваха по десетки радиотелефони. Морскосин нисан с Брайтънска регистрация. Висок, тридесет и шест годишен мъж, с издължено лице, кафяви очи, тъмнокестенява коса. Име— Никълъс Джилбърт, с новозеландски паспорт. Откраднал още непатентован щам за генноинженерни изследвания от Брайтънския технологичен институт1.
Проклета алармена инсталация. Тя значи все пак беше включила! Достатъчно късно, за да може да отвори секретната ключалка на бронирания хладилник, да извади ампулата с лиофилизирани бактерии, да затвори, да излезе и да мине през изхода. Но прекалено рано, за да може да се качи в колата, да вземе деветдесетте километра до Лондон и да изчезне в милионния град.
Той беше обмислял подробно всичко, стъпка по стъпка. От обезвредяването на алармената инсталация и повреждането на контролната до момента, в който компютърът, следящ за сигурността, щеше да открие повредата и да даде тревога. Разчиташе на петнадесет до двадесет минути. Щяха да стигнат да излезе и да тръгне с колата и докато охраната проверяваше кои служители са минали последни — да спечели още време.
Все още беше близо до Брайтън, в това беше бедата. И прекалено рано го бяха открили!
Естествено Джилбърт беше фалшива фамилия и родословието му, тръгващо от Уелингтън — също. Но останалото беше вярно. Беше завършил с отличие колежа „Сейнт Винсент“ в Уелингтън, имаше две специализации — една по микробиология и имунология в Сидней и една — със стипендия — в Йокохама, по генетика.
Пътните знаци известяваха, че следва разклонът. Сто метра, петдесет метра… ето! Не можеше да каже защо зави вляво, подсъзнанието само избра пътя. Вляво му се стори по-оживено, а това беше важно. Колата трябваше да бъде една между многото.
Завербуваха го в Йокохама. И начинът, по който стана, не приличаше на описанията в криминалните романи. Нямаше тайни срещи, подкупи, шантажи с жени, чекове. Нищо такова.
Просто го поканиха на един коктейл в затвореното общество на висшите научни кръгове. И му показаха докъде е стигнал и как живее един бивш промишлен и научен агент. Това беше високоуважаван професор, изключителен специалист в своята област — имунологията, президент на асоциация. Пътуваше колкото и където желаеше. Днес беше на важна консултация в Сан Франциско, утре — симпозиум в Мадрид, другата седмица — световен конгрес в Рио де Жанейро. Ръководеше огромна, практически напълно самостоятелна група лаборатории с подбран от самия него персонал. Беше весел, стегнат, младееше за своите шестдесет години. Двамата му сина бяха на високи постове в биотехнологичната промишленост, единият — в Щатите, другият — в Канада. Професорът разказа някаква любопитна история, случила се в бунгалото му на един атол в Каролинските острови („Девствени места, колега, далеч от пушеците на нашата цивилизация!“), попита разсеяно за научната работа на младия колега и се извини, за да отиде в друг кръг от компанията.