Професорът беше безспорен специалист, далеч над обикновеното равнище за своята област, това никой не отричаше. Но той би си останал такъв безспорен специалист, забутан в някоя лаборатория във второстепенен институт, обкръжен от свадливи колеги, прибиращ се всеки ден с главоболие у дома си. Би си останал такъв до края на живота си. Ако не беше откраднал (да го наречем „незаконно изнесъл“)щам, осигуряващ с десет процента повече добив от един модерен тогава антибиотик. Японският концерн спечели половин милиард йени, скандалът беше потушен, а на младия имунолог повече не му бе нужно да се занимава с промишлен шпионаж, мръсната работа вече можеха да вършат други.
Малко е да каже, че доктор Джилбърт, тогава още Чарлз МакФиней, беше замаян. Той беше потресен. Това беше един друг свят, за който той имаше съвсем смътна представа. Свят на слава и признание, на удоволствие от науката и личния живот, на материално безгрижие. Само му бяха повдигнали края на завесата и му бяха показали, че не трябва да си прави никакви илюзии. Вярно бе, че бе способен млад учен, но това беше условие, нищо друго. За да влезе в тези блестящи кръгове, нямаше много начини. Или трябваше да е гений, и то с шанс (защото доста гении гладуваха по мансардите). Или трябваше да има такъв баща като този, а той нямаше. Или трябваше да направи някакво изумително откритие (а откритията не падаха от небето).
Или трябваше да се продаде срещу надежда. Концернът дори не настояваше, той се отнесе съвсем лоялно с него. Предложи — и толкова. Отношенията нямаше да се променят, ако не беше приел. Щеше да специализира и после да си търси работа в родния Уелингтън.
Чарлз МакФиней тогава не беше безчестен човек. Дълги нощи той стоя буден, излизаше на малкото балконче да пуши, колеба се, дори се напи в мъката на своето колебание. И както обикновено се случва, понеже съдбата на отделния човек често се решава от дреболии, и неговата се реши от подобна дреболия. От мястото на квартирата му.
Финей живееше точно до градската електрическа железница, естакадата се извисяваше само на десетина метра от прозорците му, затова и наемът беше малък. Но на всеки три минути по естакадата със страшен грохот профучаваше влак. Прословутите безшумни японски влакове навярно бяха безшумни другаде, защото тук тресяха квартирата на Финей така, че съдовете в кухненските шкафове звънтяха, а столовете незабележимо, но сигурно се изместваха. Само представата, че още дълги години ще трябва да живее в подобни неугледни квартири, във вонящи на отровен дим квартали, под тормоза на арогантни шумни съседи, а други, които не са никак по-способни от него, живеят в паркове и всеки сезон почиват на планина или на море — само тази представа вече го изкарваше от равновесие.
Грохотът на електрическите влакове го накара да реши.
Чарлз МакФиней прие и влезе в научния шпионаж.
Движението по шосето ставаше все по-оживено. На едно място преди два последователни завоя се беше образувала и колона. В началото и, високо над колите, проблясваха габаритите на бавен автовлак. С този досаден автовлак губеше може би фатални минути. Той не се съмняваше, че и полицията, и охраната на Брайтънския технологичен институт вече усилено го търсеха.
Финей стисна обвития в калъф волан, неспокойствието му се превърна в глуха тревога. На два километра пред Чичестър, на околовръстното шосе, имаше пост на пътната полиция. Ако бяха получили вече съобщението за него, там щяха да го спрат.
Той намали скоростта и тогава през отворения прозорец до себе си чу особен шум. Намали още малко и се ослуша. Шумът идваше отгоре, над него.
Беше хеликоптер, Финей не можеше да различи знаците по корпуса му — дали беше на полицията, или на бреговата охрана. А това все пак беше важно.