Хеликоптерът премина над шосето и — както се стори на Финей — малко се сниши. Тъмният му силует се открои на фона на хълмовете, смали се и изчезна, но бръмченето му още се чуваше.
Търсеха го! За Финей почти вече нямаше съмнение. Хеликоптер по това време беше нещо напълно необичайно. Тревогата, която досега потискаше, го завладя изцяло. Но към нея се примеси и решителност.
Трябваше да изостави колата, това вече беше ясно. И Финей не се забави да го стори.
След стотина метра забеляза паркинг — малко разширение на шосето, заобиколено от хилава горичка. Беше пусто, значи удобно.
Финей отби, излезе от паркинга към горичката. Настани колата под рядката корона на едно дръвче, спря. В следващия момент измъкна изпод съседната седалка пистолет и го пъхна в джоба на сакото си. Не носеше и не обичаше да носи специалните кобури под мишница — те издаваха професионалистите.
„Не демонстрирайте, че сте опитен стрелец!“ — това беше запомнил добре от своя учител в специалния курс по стрелба. И точно следваше това правило.
Финей беше преминал не през един, а през три курса, и този по стрелба беше третият. Първият беше по електроника и компютри. И влизането му в него стана сякаш между другото, като че беше нужно за специализацията му. Тогава…
Тогава връзка с Финей държеше един третостепенен чиновник от патентната служба на концерна по биотехнологии, където го бяха поканили на специализация. Наричаше се Коямару-сан — възрастен, изсушен като стафида нисичък мъж, просто незабележим между десетките служители в патентното бюро. Коямару-сан притежаваше удивителната способност да се появява най-неочаквано за Финей и да изчезва също така неочаквано. И още една способност — владееше английски като матерен език, с произношение, в което не се долавяше притеснителното японско „тси“ в края на някоя дума.
Съгласието си да служи на концерна като промишлен агент Финей даде точно на Коямару-сан. След разговора минаха десетина дни и нищо не се случи. И когато Финей вече се съмняваше, че ще го вземат, се появи изневиделица Коямару-сан — приветлив, усмихнат, цялото му лице беше посипано с малки бръчки. Той каза няколко незначителни фрази и подаде на Финей една изрезка — обявление за курсове по електроника и работа с компютри.
— Бихте могли да проверите това, доктор Финей — предложи Коямару-сан. — Нашата патентна служба смята, че може да е полезно допълнение за вашата специализация!
Финей прие тази реклама резервирано — той владееше добре работата с компютри. Но скоро промени отношението си. Защото онова, което се преподаваше в курса, беше доста по-различно: секретна електроника, подслушваща и заснемаща апаратура, кражба на данни от компютърна памет — все неща, за които дотогава нямаше и понятие. Обучението беше сериозно, изпитите бяха практически и кошмарно тежки.
За Финей стана ясно, че това е първото стъпало. Той го изкачи успешно.
Вторият курс започна пак с появата на Коямару-сан.
— Нашата патентна служба смята… учтиво ви предлага…
Но имаше и едно допълнение: „… така добре, както предишното ваше обучение“, от което Финей разбра, че са го оценили.
Курсът имаше особено название — „Психология на ежедневието“. По-точно би било да се нарича „Психология на поведението“ и на Финей му беше безкрайно интересно. Изучаваха се основите на практическата психология и поведението в различни ситуации. Учеха го как да мами наивниците, как да печели доверие в различни среди и да си създава връзки, учеха го да разгадава ходовете на противниците си и да ги надхитрява. Преподаваха му древното, но неостаряващо изкуство на социалната мимикрия: да се преструва на пропаднал пияница („Не му обръщайте внимание, алкохолик!“), на наркотизирано хипи („Оставете го, луд човек!“), на, вманиачен млад учен („Да си гледа науката!“). Обучиха го да се дегизира с най-елементарни подръчни средства, да разиграва роли на пощаджия, на асансьорен техник, на полицай.
Изпитът беше невероятен. Трябваше да разиграе ловък донжуан и да завладее последователно две жени, които му посочиха. С първата се справи бързо, Финей въобще беше приятен мъж, а когато искаше — ставаше очарователен. Мисис Калбът от отдела „Маркетинг“ се предаде скоро. Но с втората — мис Азацудо, една изящна, абсолютно затворена японка,. секретарка на втория вицепрезидент по производството — работата не потръгна. Постоянно се натъкваше на вежлив отказ. Финей се ядосваше, но стискаше зъби и измисляше нови и нови ходове. Мис Азацудо се превърна в негова идея-фикс, ден след ден се бореше с нейното упорство. И когато най-накрая, обнадежден и измъчен, той все пак успя една вечер да се добере — поканен на чай — до нейната квартира, мис Азацудо любезно му обясни, че тя е подставено лице и че това всъщност е бил изпитът.