Финей вървеше паралелно на шосето, като се стараеше да остава в тъмнината. Започнаха да се появяват широки заградени места с бунгала. На стотина-двеста метра напред се показаха високи железни стълбове, окичени с лампи. Ставаше опасно светло. Там някъде имаше автобусна спирка. Не беше приятно, но се налагаше да мине покрай нея, пътеката водеше нататък.
Той наближаваше остъклената автобусна спирка, когато без особена причина у него се появи тревога. Първата му реакция беше да изтича по пътеката, да завие и бързо да се заслони зад една дървена барака. После спря и задъхан започна да се взира наоколо.
Автобусната спирка беше пуста, по стъклата и отвътре се разливаше жълто неоново сияние. Но по шосето бавно се движеше една кола. Беше мощен „Манхатън“ от типа на лендровърите, с вдигнати до горе прозорци, зад които тъмнееха два или може би три силуета. Именно движеше се бавно, което беше необичайно за такава мощна кола. Финей разбра, че точно това бе събудило подозрението му — дори без да го осъзнае. Инстинктът на преследвано животно бе анализирал обстановката, за стотни от секундата бе отчел странното поведение на този „Манхатън“ и бе дал тревога. Можеше, разбира се, да бъде и напразна.
Колата наистина се държеше особено. Напредваше бавно, другите коли я изпреварваха. После, щом наближи добре осветената спирка, изведнъж избърза и рязко започна да се отдалечава.
Какво беше това? Финей вече не вярваше в случайности. Първо — хеликоптерът, сега — лендровърът. Търсеха го, целият път беше под наблюдение. Трябваше да смени тактиката!
Тревогата му изчезна, замени я решителност. Той не беше от страхливите, умееше да се мобилизира в трудни положения. И размисляше трезво, сякаш се виждаше отстрани: това е точно, това — не.
Вече не му оставаше много време, трябваше бързо да се отдалечи от опасната зона. През нощта очевидно не можеха да го заловят, но на разсъмване шансовете му щяха катастрофално да намалеят. Щяха да го издирват с хеликоптери и с коли. Десетки униформени полицаи и тайни агенти щяха да претърсват хотелите и заведенията. Той не се съмняваше — ампулата, която носеше, си струваше този труд. От генноинженерните изследвания на Брайтънския институт съвсем отблизо се интересуваха военните.
Финей инстинктивно пипна колана си. Да, ампулата беше на мястото си. Тя наистина си струваше труда. Беше пълна с генетично изменени бактерии, които можеха да произвеждат едно удивително и скъпо вещество — един от новите видове интерферони. Този интерферон обещаваше да бъде имунозащитно средство срещу ретровирусите.
Общо взето, дори специалистите не знаеха много за ретровирусите. Беше известно, че причиняват различни смъртоносни заболявания сред животните. Но постепенно започна да се установява, че някои ретровируси са свързани с необикновени заболявания и у човека — такива, за които медицината казваше „етиологията е неизвестна“, а за лечението просто вдигаше рамене. Вирусите на зловещия СПИН също се оказаха ретровируси. И както ставаше и при други смъртоносни заболявания, в тях се вглеждаха онези, които бяха служебно задължени да мислят за бактериологична война.
Военните знаеха добре какво е изнесено от зашифрованата лаборатория в Брайтън — една от надеждите за защита срещу ретровирусите. Тя струваше три и половина години труд, и главно — знания. Щам, който произвеждаше почти тридесет процента повече интерферон-гама и беше готов за промишлено използуване. На Финей му беше съвършено ясно, че е на ръба. Военното контраразузнаване беше обявило тревога и не един лендровър, а десетки кръстосваха района. Бяха предупредени агентите по летищата и пристанищата, по железопътните и автомобилните гари. Снимката му утре щеше да е в джобовете на агентите и онзи, който го заловеше, щеше бързо да тръгне нагоре по йерархичната стълба.
И за Финей, и за противниците му беше ясно: той нямаше да предаде ценната плячка другиму — например на резидента си — и да бяга без нея само като мишена за агентите. Без ампулата той беше вече по-малко ценен. И в зависимост от обстоятелствата някой от хората на Коямару-сан можеше да реши, че е време Финей да излезе от играта, защото води след себе си опасността.