Не, Чарлз Финей не беше наивен. Той нямаше да се раздели с ампулата и нямаше лесно да го хванат. Беше решил да промени тактиката на бягството си.
Храстите наоколо излъчваха безмълвие. Като се криеше в сенките им, Финей се приближи до пътя. Виждаше банкета, по който проблясваха слюдени зрънца, по-нататък — черния асфалт. Зад шосето се простираха зеленчукови градини, оградени с мрежи. Между тях имаше пътеки, които водеха към хълмове с фермерски постройки.
Приблизително му беше ясно къде се намира — в околностите на Чичестър на изток, заети от овощни и зеленчукови градини. На десетина километра на север, през хълмовете, беше Мидхърст. През нощта можеше да върви и да почива, а ако на сутринта стигнеше до Мидхърст, шансовете му несъмнено се увеличаваха.
Някаква кола приближи и потъна в мрака. Шосето отново стихна.
„Сега!“ — помисли Финей. Той се напрегна целият, изскочи от тъмнината и пробяга през шосето. Струваше му се, че в тези мигове е най-беззащитен, и тичаше с чувството, че всеки момент може да получи куршум в гърба.
Нищо не се случи. Прекоси шосето. Стигна до мрежите и продължи да тича по една пътека, която се качваше по хълма. Задъха се и забави крачките си. След стотина метра пътеката се кръстоса с друга, но Финей не се отклони, продължи на север. Отстрани се редяха зеленчукови, градини с малки стопански постройки. По височините блещукаха далечни светлини.
На север, към Мидхърст, там беше спасението за него.
И тогава по странните закони на човешките асоциации той си спомни за Барбара.
С Барбара се започна случайно, но дали наистина беше случайно, или и това беше устроено от Коямару-сан, той не можеше да каже. Беше получил покана — всички в лабораторията бяха получили — да посети лекция на известен гост. Темата беше свързана с новите химически супресори на имунитета, а самата лекция бе организирана от тяхната Асоциация на имунолозите.
Жената седеше на съседния ред и Финей не я забеляза веднага. Не беше с онази предизвикателна красота, която кара мъжете да се заглеждат, у нея имаше по-скоро едно затворено очарование. Късо подстригана коса, нежна кожа, обикновен овал на лицето. Едва след това Финей откри очите и — бяха зелени, весели.
Жената разговаряше с една близка на Финей от концерна, тя ги запозна след лекцията. Беше късен следобед и Финей ги покани в близкия клуб-кафе, където често ходеше. Те приеха.
После всичко тръгна по утъпканата от хилядолетия пътека. Барбара Лоусън нямаше нищо против ухажванията на Финей, беше свободна жена, разведена отпреди пет-шест години. Финей също беше разведен. Бившата му жена беше останала в Уелингтън заедно с дъщерята, която жена му се беше постарала да отчужди от него. Споменът за развода и далечната дъщеря беше още болезнен, но постепенно отзвучаваше. А Барбара Лоусън му хареса и му харесваше все повече. Беше приятна, непосредствена, не се опитваше да разиграва привидна скромност и недостъпност. Не проявяваше и някакви претенции към него. С нея се чувствуваше спокойно.
Барбара работеше като референт във фармакологичния отдел на някакъв институт за индустриално развитие. Не говореше много за службата си, наричаше я досадна и изхабяваща, но вдигаше рамене — какво да се прави? По образование беше фармацевт, но не беше работила никога в аптека — в Япония я беше довел предишният и съпруг. Тя не разказваше подробности за службата си, но точно подробностите започнаха да се струват на Финей особени. В отдела на Барбара се събираше информация по технологии за производството на нови лекарствени средства. Обработката на огромното количество фармацевтични издания от целия свят беше изцяло компютризирана. Подбираше се толкова специализирана информация, че човек неволно си задаваше въпроса: „Кому е потребна, кой плаща за нея?“
Подозренията на Финей се потвърдиха бързо: Барбара работеше в централа за промишлен и научен шпионаж. И тя самата беше много добре осведомена къде служи.
Финей беше слушал за подобни централи — гиганти на научния шпионаж, беше си създал представа за тях. Но никога не бе предполагал, че една такава централа ще изглежда по този начин, както постепенно разбра от смътните разкази на Барбара. Бе много по-различно от всичко, което бе чел. Онова в книгите беше безнадеждно остаряло!
Някога, в юношеските години на промишления шпионаж, много зависеше от личните качества на агентите дали едно изобретение ще бъде откраднато. Имаше тайни писма и нощни срещи, скъпи любовници и самоубийства, чекове за милиони и изумителни бягства. Както по филмите. Е, не съвсем, защото жестокостта при разплатата и мръсната смърт в канавките обикновено не се показват във филмите.