Финей попипа колана си. Тук беше. Ампулата, заради която бе рискувал толкова. А документацията бе в главата му.
Той тръгна към съседната чакалня — огромна, светла, с кресла в центъра, на които седяха десетина пътници. Покрай стената отсреща имаше три автомата. Нямаше дребни, повъртя се малко с банкнота в ръка, докато едно младо, спортно облечено семейство му я размени. Бяха мотоциклетисти, с открити и весели лица, на шиите им висяха на ремъци предпазните очила. Сигурно посрещаха някого.
Финей пусна монетите в автоматите, взе си от единия сандвич с шунка, от другия — кафе, и се обърна. Искаше да се отдалечи, но до него бяха застанали мъжът и жената — младото семейство. Те неизвестно защо си бяха сложили предпазните очила. Жената държеше в ръка нещо, една тубичка спрей, като дезодорант.
Финей дори не успя да реагира, а ръцете му бяха заети със сандвича и кафето. Жената вдигна тубичката и го пръсна в очите, Финей примигна и отстъпи, в лицето го удари нова струя.
„…Боже мой, какво става…“ — помисли.
И разбра, че е загубен. Свършено бе. Умираше.
Последното, което се появи в съзнанието му, преди да се олюлее и да се строполи, бе едно кратко и неясно съжаление, че си отива, и то така…
Докато жената ловко прибираше в якето си спрея с нервнопаралитичната отрова, мъжът се спусна към падналия Финей и разгърна сакото му. Някои от седящите по креслата пътници се надигнаха.
— Бързо! — каза мъжът, като въртеше глава и си смъкна очилата. — На господина му прилоша! Тичай за лекар! — извика той високо на жена си.
Тя веднага се втурна навън. В това време мъжът разтвори ризата на Финей, откопча колана му. Двама-трима мъже от чакалнята вече притичваха, но той се извъртя и като закри за миг гърдите на Финей, прокара ръка по вътрешната страна на колана. Тогава усети ампулата. Опита се да я издърпа, но не успя, а мъжете вече се бяха надвесили.
— Да го пренесем на креслата! — нареди той. — Ето, оправя се вече! Хванете го под мишниците! Моля, вие останалите, дръпнете се!
Той доразкопча колана, издърпа го, за да освободи гърдите за по-свободно дишане. Действуваше уверено, без колебание. И държеше колана като ненужна вещ.
Пренесоха Финей на креслата. Суетенето се увеличи. Някой се опитваше да долови пулса му, друг предлагаше да се направи изкуствено дишане. Дойде полицай, извади своя уоки-токи и се обади на шефовете си.
— Вода! Къде има тук вода? — запита спортистът и без да дочака отговор, изтича към коридора. Никой не му обърна внимание, около безжизнения Финей се бяха струпали вече много хора.
Спортистът се измъкна навън. Вдигна ръка, едно такси приближи. Той отвори задната врата и влезе. Таксито потегли.
Шофьорът мълчеше, спортистът също. Очилата още висяха на ремъка на шията му, той го разкопча и ги сложи на седалката.
Шофьорът държеше волана с лявата ръка. В същото време протегна дясната назад. Спортистът се пресегна и му подаде колана. После каза:
— Мейджи?
Шофьорът кимна.
— О’кей. Замина.
След това, докато натискаше педала на газта, вдигна ръката с колана и го погледна. Сви устни и промърмори:
— Не се досети… Не се досети, че всички проби са осигурени с радиомаяци вътре в тях!… И че така успяхме да го следим…