— И затова си побе-е-гнало?
— А как мислиш?
— От града само̀ чак дотук?
— Ванчо ме донесе в раницата си. Искаше да ме прави скиор. Ама аз му изядох цялата храна и избягах.
— А на него няма ли да му е мъчно?
— За храната?
— Не, за тебе.
— Ами — мъчно! Колкото на мен за него!
— А какво ще правиш в гората?
— Ще си намеря приятели, ама истински, не като него, и ще си играя с тях!
— Ами ако искаш тогава… — почнало срамежливо еленчето. И млъкнало.
— Какво „ако искам“?
— … да станем приятели.
— Че добре! — казало котето. — Ама първи!
— Първи! — казало еленчето.
И двамата поели, подскачайки, между борове и преспи. Еленчето дори запяло началото на една песничка:
Колко весело било! Слънцето греело, снегът блестял като от слюда и хрупкал под копитцата на еленчето и лапките на котето.
— Къде ме водиш? — запитало по едно време гостенчето.
— При едно мое приятелче.
— А то къде е?
— Ей го! — казало еленчето. То посочило нагоре към върха на един бор и извикало.
— Сънльо-о-о!
— Сънльо-о-о! — извикало и котето.
Но отгоре се чуло само хъркане.
— Сънльо-о-о! Събуди се! — завикали и двамата.
Но чули само още по-силно „хр-р-р“.
— Няма да можем — казало еленчето, — то е ужасно сънливо!
Но в този миг от снега се подала муцунката на едно лисиче.
— От една страна — казало лисичето, — то може да е сънливо…
Муцунката му изчезнала и се появила от съвсем друго място в снега.
— Но, от друга страна, е и лакомо, тъй че… — казало то.
И муцунката му пак изчезнала в снега.
— По-добре ще е да говориш от една страна! — казало еленчето. — Нищо не ти се разбира така.
Но лисичето продължило да се подава ту от една страна, ту от друга.
— От една страна, ще е по-добре…, но, от друга страна, няма да е по-добре… защото така се уча, като ме подгонят от една страна… да избягам от другата.
— А ако те подгонят от двете? — попитало котето.
— Тогава ще избягам от трета! — отговорило лисичето и наистина този път се подало от трето място. Но най-сетне излязло, изгънало опашката си и запитало:
— Ти си избягало от Ванчо, а?
— Откъде знаеш? — учудило се котето.
— Чух ви, като си говорехте — казало лисичето. — Искаш ли да станеш приятел и с мен?
— Ама първи!
— Първи!
— Хайде!
— Хайде!
И тримата тръгнали весело из гората и запели:
— Чакайте! — досетило се еленчето.
— Какво има?
— Забравихме Сънльо!
— Вярно! — казало котето.
То и еленчето завикали пак нагоре:
— Сънльо-о-о!
Но отгоре се чуло пак само хъркане.
— Колкото и да викаме, не се събужда — казало еленчето.
— Хи-хи! — засмяло се лисичето. — Хи-хи!
— Защо се смееш? — казало котето.
— Защото ако, от една страна, не се събужда, като го викате, то, от друга страна, ако кажа малко по-силно, че наблизо има медец…
То наистина казало тази дума малко по-силно и, още не я било доизрекло, и една кафява топка тупнала от бора в бялата пряспа.
Това било, разбира се, едно мече — смешно и рунтаво.
— Медец? Мрр! Къде има медец? — изръмжало то, като си търкало очите.
— В съня ти, хи-хи! — казало лисичето. — Защото много сладко спеше!
— Какъв сън бе! Какъв сън! — изръмжало обидено мечето.
— Добре де, добре! — казало еленчето. — Имаме си ново приятелче. Ела да играем с него!
— Вие на какво играете тук? — запитало котето.
— На „ритни-шишарка“! — казало еленчето.
— На „прескочи-пънче“! — казало лисичето.
— И на друго какво? — запитало котето.
— Ами на всичко… на ритни-шишарка — пак казало мечето. Толкова им били игрите в гората.
— Фу! — казало котето. — Вашето „всичко“ не е нищо! Аз ще ви науча на дама, на криеница, на стражари и апаши, на кралю-порталю, на рими, на панделки, на топчета, на статуи…
— Иха! — заподскачали от радост горските животинчета.
А мечето извикало:
— Ще бъдем първи приятели с тебе!
Но този път еленчето казало:
— Е да, ама…
— Е, като не щеш, иди си! — казало лисичето.
— Не че не ща — казало еленчето, — но си спомних едно стихотворение. Да го кажа ли?
— Само да не е дълго! — казало котето.
— Не е — казало еленчето.
И издекламирало следното стихотворение: