— Браво! Браво! — завикали малките приятели.
Само котето казало:
— Това стихотворение не е детско и не е за животни!
— То се знае, че не е! — казало лисичето. — Той си го е измислил за себе си.
— Кой „той“? — учудило се котето.
— Метеорологът! — казали едновременно мечето и еленчето. — Той винаги си го пее, докато преглежда уредите си.
— И той е един метеоролог, хи-хи! — казало лисичето. — В кутията на термометъра му едно синьо птиче си е свило гнездо и му стопля живака, а той не вижда.
— Може да вижда — казало еленчето.
— Е, като вижда, защо от три седмици праща долу завишени сведения? — казало лисичето.
— Заради птичето — казало мечето. — Толкова ли не разбираш?
— Аз разбирам, но исках да разбера дали вие разбирате — казало лисичето. — Но за какво сме седнали да говорим? Я да чуем градските игри!
— Да започнем с криеница! — казало котето. — „Ала-баланица — турска-паница — ей-гиди Ванчо, наш капитан-чо!“ Мечо жуми до сто! А ние ще се крием! Хайде!
Мечето се опряло на дървото и започнало да брои на глас, а другите изчезнали.
Минала минута. Минали две.
Скритите животинчета започнали да се промъкват към дървото, затичали се и се „заплюли“.
— Пу! Пу! Пу!
Но нищо не се получило.
— Той е заспал! — казало еленчето.
— Сънльо!
— Няма да играеш! — викали всички.
Но лисичето се досетило за нещо.
— Всъщност, от една страна, това е зле, защото се развали играта — казало то, — но, от друга страна, това е добре, защото трябва да се погрижим за гостенчето. Къде ще живее? Какво ще яде? За това никой не мисли. Всички казват: лисиците са хитри. Но не лисиците са хитри, а другите животни са глупави. Хи-хи!
— Да го заведем при мете-е-е-оролога! — предложило тихо еленчето.
— Вярно! — извикало мечето.
— Върви с нас! — казало лисичето. — Ако го вземе, ще бъде чудесно!
— Добре — казало котето.
И всички тръгнали към метеорологическата станция.
Ето че стигнали. Метеорологът стоял на полянката пред своите уреди и викал нагоре към някого:
— Дай ми го!
— „Никога-а-а-а! Никога-а-а-а на този свят!“ — крещял отгоре някой като певица от телевизията.
— Дай ми го, ти казвам! — викал метеорологът.
— „Никога-а-а! Никога-а-а!“ — се чувало отгоре.
— Никога, никога — казал метеорологът, — но във втората половина на деня се очаква понижение на температурата и ще ми поискаш да те пусна вътре!
Четиримата гости се спогледали.
— Добър ден — казало плахо еленчето.
— Добър ден — отвърнал метеорологът, без да престава да гледа нагоре.
— Пак сврачето ли? — запитало лисичето.
— Открадна ми транзистора! — казал метеорологът.
— И не ти го връща? — казало мечето.
— Не само не ми го връща, но не ме оставя да спя!
— Скоро ще му се изхабят батериите — казало лисичето.
— Те се изхабиха, но то научи наизуст песните — казал тъжно метеорологът.
— Ще го отучим! — казало котето.
Никой не бил забелязал кога то се било отделило, кога се бе изкатерило на бора и смъкнало транзистора оттам.
— Благодаря ти — казал метеорологът, като поел транзистора.
— А него какво да го правя? — попитало котето, като измъкнало иззад гърба си и сврачето, съвсем разрошено.
— То ще обещае, че няма вече да пее — казал метеорологът.
— Няма вече! „Никога-а-а на тоя свя-я-я-ят!“ — пропяло отново сврачето.
Пуснали го и то наистина замлъкнало и почнало да подскача около тях. Така станали петима приятели. Метеорологът погледнал към котето.
— А ти кое си? — казал той. — Не те познавам.
— Защото току-що пристигнах от града — отговорило важно котето.
— Ние дойдохме… — почнало мечето.
Но метеорологът го прекъснал:
— А ти защо не си спиш в дупката?
— Не ми се спи! — казало мечето, като се прозинало.
— Не ти се спи! — казал строго метеорологът. — И децата знаят, че мечките спят зиме летаргичен сън.
— Летаргичен сън се спи лете! — казало мечето.
— Ще ти дам аз едно „лете“! — усмихнал се метеорологът. — Е, какво искате?
— Дойдохме да те помолим — казало бързо лисичето, като въртяло опашката си. — Понеже, от една страна, ти живееш сам и си голям и тъжен, а, от друга страна, това коте няма къде да живее, може би ще искаш да го вземеш? То е много добро!
— Че като е добро, защо е напуснало дома си? Няма ли си приятели там? — попитал метеорологът.
— Имах един — Ванчо, но той ми дърпаше опашката! — казало котето.
— И вече не сте приятели? — казал метеорологът.
— Не сме! — казало котето.
— Хм! А да ловиш мишки умееш ли? — казал метеорологът.