— Фу!
— А да гониш макара?
— Фу!
— А да бъркаш в кухнята?
— Фу! — казало котето, без да се замисли.
— А, така ли? — казал метеорологът. — Тогава не те ща!
— То чу „мъркаш в кухнята“, а не „бъркаш в кухнята“ — намесило се лисичето. — Получи се недоразумение.
— Знам ги аз тези недоразумения! — казал метеорологът.
— А да мъркаш, значи, умееш?
— М-р-р-р-р! — измъркало котето силно като мотопед.
— Достатъчно — казал метеорологът. — А не искаш ли да се върнеш при своя, как беше, Ванчо?
— Брррр! — казало още по-силно котето.
— Ясно — казал метеорологът.
— Значи, взимаш ме? — зарадвало се котето.
— Ами! — казал метеорологът. — Кой е казал такова нещо?
Животинчетата били много неприятно изненадани и започнали да му се молят:
— Вземи го бе!…
— То ще те слуша!
Но метеорологът не се съгласявал:
— И дума да не става!
— Ще го вземеш! Ще го вземеш! — казало еленчето.
— Я, пораснаха ти рогата! — погледнал го малко строго метеорологът.
И еленчето се засрамило и навело глава. То било тъй тъжно, че метеорологът прибавил:
— Да, да, много са порасли дори. Я, как боцка това новичкото! Значи, ти днес навършваш…
Но не успял да продължи, защото лисичето излязло напред и казало:
— Чичо метеоролог, понеже еленчето има днес рожден ден, то иска, вместо да му даваш подарък, да вземеш котето.
И метеорологът нямало какво да прави, съгласил се:
— Добре, от мен да мине!
Всички завикали: „Ура!“, а пък сврачето се разкрещяло:
— „Няма да има край любовта ни-и-и-и!“ Но какво станало в този миг?
— Мачоооо!
Всички се ослушали. И в тишината, още по-ясно и по-отблизо се чуло!
— Мачоооо!
И без заповед всички — освен метеоролога, разбира се — се изпокрили, кой където можал, сред уредите.
И ето че се появил Ванчо. Той бил без ски и без раница, разчорлен и задъхан.
— Добър ден, чичо! — казал Ванчо. — Чичо, не си ли видял едно коте?
— Какво коте? — престорил се на учуден метеорологът.
— Едно такова — ръждиво, мъничко! — казал Ванчо, почти разплакан. — Значи няма го?
Вместо да му отговори, метеорологът запитал:
— Ти да не си го мъчил?
— Не съм!
— А опашката не си ли му дърпал?
— Съвсем малко — признал си Ванчо.
— Че защо тогава е побягнало? — учудил се метеорологът.
— То не е побягнало, ами се е загубило. Излязло е и се е загубило.
— Излязло откъде?
— Ами… от къщи — излъгал Ванчо.
— От къщи чак дотук?! — още повече се учудил метеорологът.
— Ами да! Сигурно е дошло с автобуса и после с лифта! — продължил да лъже Ванчо.
— С лифта? И сега какво ще правиш?
— Ще го търся, какво?
— Аз на твое място щях да си намеря друго. Котета колкото щеш! — казал метеорологът.
— Да, „колкото щеш“! То не е обикновено коте, то ми е приятел! — съвсем разплакан извикал Ванчо и хукнал да търси котето си из бялата гора:
— Мачооо! Мачоооо!…
Малките животни наизскачали от скривалищата си. Всички били весели, само еленчето — не.
— Ти защо му отговори така? — казало то на метеоролога.
— Как? — попитал го той.
— Че не си виждал котето!
— За да се откаже, защо! — намесило се лисичето. — Но щом толкоз иска, нека го търси!
— Нека! — казало котето. — Само че…
— Ха-ха! Как го излъгахме! — подскочило мечето. — Сега ще живееш тука и ще си играем! Тук е хубаво, нали?
— Хубаво е — казало котето и пак повторило: — Само че…
— „Само че“ какво? — запитал го метеорологът.
— Само че искам да се върна при него! — казало неочаквано котето.
Не го казало много високо, но всички го чули и както скачали, изведнъж се вкаменили на местата си, сякаш вече се били научили да играят на статуи. И така стояли дълго, докато метеорологът проговорил:
— Искаш да се върнеш при него, така ли?
— Да.
— Е, защо?
— Защото ми е приятел — казало котето. — Я как ме търси!
— Търси те, за да ти дърпа още опашката, хи-хи! — казало лисичето.
— Не е за това — казало котето.
— И мустаците, мр-мр! — казало мечето. — Не е за това! — казало котето.
— А защо тогава? — попитало еленчето.
— Защото ми е приятел! — казало пак котето. — И мустаците са си ми такива по рождение!
— Хи, приятел! М-р-р, приятел! — нахвърляли се върху него лисичето и мечето.
— Не се знае — казал метеорологът. — Не трябва да решава така бързо. Истинските приятели не се намират на всяка крачка. Има едно стихотворение …
— Знаем го! Знаем го! Много е тъжно и голямо! — развикали се всички. — Но как да разберем дали му е приятел, или не му е приятел?