— Пръв! — казало еленчето. — Да кажа ли стихотворението?
И в този миг се появил метеорологът.
— Не бързай да го казваш! — засмял се той. — Нека аз първо да кажа метеорологическото предсказание за след малко! — И зачел: — „… рязко спадане на налягането и температурите, с образуване — по планините — на снежни бури, гъста облачност и краткотрайни замразявания на носовете“…
И още недоизрекъл тези думи, облаци скрили слънцето, планината станала мрачна и студена.
А Ванчо вървял сред преспите. И метеорологът му говорел през една фуния:
И не стигал студът, но силен вятър разтърсил дърветата, хвърлил сняг в очите на Ванчо, заблъскал в гърдите му. И гласът през фунията завил:
И крачките на Ванчо ставали все по-бавни. И гласът през фунията му шепнел гальовно:
Но, слава богу, сврачето, като чуло думата „никога“, не издържало, изпляскало с криле и литнало, крещейки:
— „Никога-а-а! Никога-а-а-а!“
И това спасило Ванчо. Той се стреснал и извикал:
— Махай се, уморо! Там е котето ми! Там е моят приятел! — и продължил нататък.
Но бурята не се предавала. Тя грабнала сврачето, завъртяла го и го хвърлила към едно борче встрани, зад което се били скрили малките животни.
— Защо разваляш играта? — извикало му лисичето.
— Ами дожаляло му е! — казало еленчето. То само̀ било нажалено.
— А на мен? — извикало котето. — Мен не ми ли е жал, мислите? Стига сте го мъчили! Той вече доказа! Не е честно! Пуснете ме! Чичо Метео-ро-ло-о-о-ог!
То се отскубнало от мечето и лисичето, които го дърпали назад, с един скок се хвърлило през виелицата към Ванчо и го прегърнало:
— Ванчо, аз съм тук! Не бой се!
— Мачо! — извикал зарадван Ванчо.
И в миг всичко се преобразило. Бурята стихнала. Топло слънце засияло над планината и метеорологическата станция. И Ванчо, и котето, прегърнати, запели заедно с другите малки животни:
— Дотук добре — казал… кой мислите?
Познахте. Метеорологът. Той се бил появил отнейде, все още с фунията в ръка.
— Аз ви казвах! Аз ви казвах! — викало и скачало котето. — Той ми е истински приятел! Аз само на края му помогнах!
— И добре, че му помогна все пак! — казал метеорологът.
— Защо? — попитало котето.
— Е как защо? — учудил се метеорологът. — Ти да не мислиш, че него изпитвахме досега?
— А кого? — смаяло се котето.
Животинчетата се вкаменили отново, сякаш за втори път играели на статуи.
— Кой ще каже кого? — попитал метеорологът.
Животинчетата мълчали. Само лисичето смънкало:
— От една страна… — и млъкнало.
— Който знае, да си поклати рогцата! — казал метеорологът.
И еленчето поклатило рогца.
— Казвай тогава!
— Него — казало еленчето и — боц! — боднало лекичко котето.
— А? — казало само котето. И всички се засмели.
— Тебе бе, котарако — казал метеорологът, — дето бягаш в гората и оставяш приятеля си без приятел, защото малко те бил помачкал и носил в раница.
— Аз вече няма! — обещал Ванчо, като прегърнал котето си. А котето мълчало засрамено.
— Тебе изпитвахме — продължил метеорологът, — за да видим дали го заслужаваш! Да видим докога ще търпиш да го мъчим!
— Е, издържах ли? — казало котето.
— С три и половина — казал метеорологът, — но за котка и това е много.
Мечето, лисичето и сврачето отново се засмели.
— Няма какво много да се смеете — казал метеорологът. — И вие трябва да знаете, че приятелството не е „Хайде да си поиграем!“ или да използваш транзистора на приятеля си. Приятелството е…