Но се усмихнал малко тъжно и не довършил. Казал само:
— Хайде, изпратете ги до долната поляна, че другарката учителка ще му скъса ушите!
И всички — без метеоролога и еленчето — тръгнали надолу.
— Сбогом! Сбогом! И да не забравяте приятелите си! — казал метеорологът.
— Никога! — извикали малките животни.
Това прозвучало много поучително, но, слава богу, сврачето пак не се сдържало и този път успяло да изпее докрай своята песен:
Това било така смешно, че всички изръкопляскали и завикали „Ура“, а сврачето се поклонило и казало:
— Благодаря за вниманието!
И малките животни поели надолу по белия склон.
Останали само метеорологът и еленчето.
— Не беше право! — казало еленчето.
— Кое? — запитал метеорологът.
— За да изпиташ котето, измъчи момчето!
— Какво? Какво? — казал метеорологът.
— Сам знаеш — казало еленчето.
— Ама това беше приказка — казал метеорологът.
И наистина приказката била завършила — отново бил завалял снегът, метеорологът пак седял пред своята пишеща машинка, а еленчето надничало през стъклото.
— Е че какво като е приказка? — казало то.
— Това, че аз съм си го измислил и мога да си го мъча, колкото си искам! — казал метеорологът.
— А! — казало недоволно еленчето. — А всичко ли бе-е-еше измислено?
— Да. И рогчето. Нали за него питаш?
Еленчето кимнало.
— А защо я измисли точно такава? — попитало то.
— Каква „такава“?
Еленчето замълчало и после казало:
— Ти имаш ли си приятели?
— Че ти малък приятел ли си? — казал метеорологът.
— Не-е-е, наистина!
— Я, какво любопитно двукопитно! — казал метеорологът. — Виж, за „наистина“ си малък! Хайде, бягай!
И еленчето изтичало в бялата гора. А метеорологът останал още малко пред машинката си, за да довърши това, което бил съчинил (и което не е за малки еленчета и дечица):