Всички замръзнаха като живи статуи. След това се задейства забавената реакция и се хвърлиха по корем на земята с готови за стрелба оръжия. Очакваният дъжд от куршуми така и не се изсипа върху тях. Ревът обаче ставаше все по-мощен и потече край тях като огромна звукова река. Идваше от устата на стотици киолая. Широките им лица бяха вдигнати нагоре и осветени от синкава светлина, зомбираните им очи бяха вперени в Баркър, който стоеше на висок подиум пред купола.
Над плаца се разнесе монотонният тътен на десетки тъпани и тълпата започна да припява:
— Тунук… Тунук… Тунук…
Баркър се къпеше във възгласа, оставяше го да се излее върху него, пиеше го като еликсир. Накрая вдигна ръце към небето и припяването и думтенето на тъпаните спряха, сякаш някой ги беше изключил. Баркър заговори на странен език, зародил се може би преди появата на първото северно сияние. Изричаше думите бавно, но гласът му постепенно набираше сила.
Дзавала допълзя до Остин.
— Какво става?
— Май нашият приятел навива гимназията.
— Гадост. Тези клакьори нямат шанс да спечелят конкурс по красота.
Хипнотизиран от варварския спектакъл, Остин се взираше напред. Както бе казал Бен, куполът наистина напомняше на огромно иглу. Баркър им правеше услуга, като бе събрал бандата си главорези на едно място и я довеждаше до полуда. Насочила цялото си внимание към своя лидер, частната армия на Баркър едва ли щеше да забележи шепата нарушители сред дърветата. Остин скочи на крака и направи знак на останалите да го последват. Приведени, те тръгнаха през гората към брега на езерото.
Районът около кея изглеждаше пуст. Остин реши, че всички хора на Баркър са привикани при голямото иглу за представлението. Въпреки това нямаше намерение да поема никакви рискове. Бараката при кея беше достатъчно голяма, за да побере десетки убийци. Той предпазливо приближи до ъгъла на сградата и надникна. Двойната врата на бараката зееше.
Докато Дзавала и баските пазеха, Остин влезе вътре и светна. Бараката бе празна, ако не се брояха разни въжета, котви, шамандури и други подобни. Огледа набързо и тъкмо се канеше да излезе, когато Бен, който го бе последвал вътре, го спря.
— Чакай.
Индианецът посочи бетонния под. Остин виждаше единствено мръсотията, оставена от онези, които бяха използвали постройката. Бен клекна и проследи с пръст малките отпечатъци от стъпките на дете. Остин стисна зъби и излезе. Дзавала и братята Агирес се взираха в някакви движещи се в езерото светлини. Стори му се, че чува звука на двигател. Не беше сигурен, защото вятърът довяваше гласа на Баркър чак дотук. Бръкна в раницата си и извади очила за нощно виждане.
— Някакъв кораб. Четвъртит, с ниски бордове.
Подаде очилата на Бен и той погледна, и каза:
— Това е катамаранът, който видях миналия път.
— Не помня да си го споменавал.
— Съжалявам. Доста неща се случиха онази нощ. Когато двамата с Джош Грийн дойдохме с кануто, той беше вързан за кея. Не ми се стори особено важен.
— Може да се окаже изключително важен. Опиши ми го.
Бен сви рамене.
— Дълъг е към петнайсет метра. Нещо като баржа, но с двоен корпус. През средата минава широка към два метра лента на конвейер от голям контейнер на носа до кърмата, която се спуска под наклон към водата. Предположихме, че така хранят рибата.
— Хранят рибата — промърмори Остин.
— Нали ти казах за рибарниците.
Остин не мислеше за риби в рибарници. Думите на Бен му припомниха мафиотското клише, свързано с бетонни обувки и разходка до дъното на Ист Ривър. Изруга, когато си спомни за противния навик, който бе създал проблеми между киолая и останалите племена. Баркър бе замислил масово човешко жертвоприношение като част от представлението си.
Изтича до края на кея, спря и отново присви очи през очилата за нощно виждане. След описанието на Бен вече разбираше по-добре какво вижда. Ниският съд се движеше бавно и почти бе стигнал средата на езерото. В светлината на сигналните лампи той различаваше движещите се по палубата хора. Не можеше да определи с какво точно се занимават, но изтръпна, като предположи какво може да е.
— Какво става? — Пабло го беше последвал и се взираше в отразените от водата светлини.
— Лошо — отвърна Остин. — Извикай кобрата.
Пабло свали радиото от колана си и излая някаква заповед на испански. После каза: