— Точно така, господин Остин. Все още не мога да виждам. Но острият ми слух ми дава друг вид зрение. В страната на слепите онзи с най-добрия слух е цар.
Опитваше се да го предизвика да предприеме фатална стъпка. Остин губеше кръв и не знаеше колко време ще остане в съзнание. Дзавала можеше и да е мъртъв. Трябваше да се оправя сам. Имаше само една възможност. Плъзна настрани съседния капак, като изстена, за да заглуши шума от отварянето му.
Главата на Баркър се извъртя като насочена към целта радарна антена. Той се усмихна и бледите му очи се впиха право в Кърт.
— Боли ли ви, господин Остин?
Направи няколко предпазливи крачки по пътеката. Остин отново изстена и дръпна с още няколко сантиметра капака на резервоара. Баркър слезе от пътеката и бавно тръгна по резервоарите. Остин погледна към отвора. Все още бе по-тесен от стъпало. Изстена отново и дръпна капака още малко.
Баркър спря и се заслуша, сякаш бе заподозрял нещо.
— Начукай си го, Баркър — каза Остин. — Отварям шлюзовете.
Лицето на Баркър се разкриви, той изръмжа като звяр и се втурна напред. Така и не чу как Остин дръпна капака още една педя — и стъпи право в резервоара. Потъна, после главата му се показа на повърхността. Лицето му се превърна в маска на ужаса, когато осъзна къде се намира. Сграбчи ръба на резервоара и се помъчи да се измъкне. Рибата мутант в аквариума отначало се стресна, но сега се въртеше около краката му. Бе възбудена и от кръвта на Остин, която бе капала във водата.
Остин стана и хладнокръвно вдигна шлюза. Баркър наполовина се бе измъкнал, когато нахлуха и рибите от съседните резервоари и го откриха. Лицето му побеля още повече, после изчезна в аквариума. Последваха плясъци… и тялото му изчезна в кървава пяна.
Остин изключи алармата и се върна в работното помещение на Баркър. Откри аптечка и с помощта на лейкопласт и бинтове успя да спре кървенето. Взе меча и тъкмо щеше да тръгне да търси Дзавала, когато партньорът му се появи на вратата.
— Къде е Баркър?
— Имахме известни недоразумения и малко се поразпадна. — Устните на Остин се извиха в безрадостна усмивка. — Ще ти разправям после. А какво стана с Белязаната мутра?
— Фатална газова атака. — Дзавала се огледа. — Май е по-добре да слизаме от това нещо.
— Тъкмо почна да ми харесва, но май си прав.
Забързаха към контролната кабина. Вътре имаше само трима души. Единият стоеше при щурвала в предната част на гондолата. Друг държеше подобно колело в лявата част. Третият, който явно бе шефът, им даваше нареждания. Щом видя Остин и Дзавала, посегна към пистолета си. Остин обаче не бе в настроение за шеги и опря острия като бръснач меч в адамовата му ябълка.
— Къде са другите?
Омразата в тъмните очи на мъжа се смени с ужас.
— При въжетата за кацане.
Остин каза на Дзавала да го прикрива, свали меча и отиде до единия от прозорците на гондолата. От десетки места по дължината на грамадния цепелин висяха въжета. Прожекторите на цепелина осветяваха вдигнатите нагоре лица на хората долу — те чакаха да хванат краищата на въжетата и да придърпат въздушния кораб към кулата. Остин нареди на командира да вземе хората си и да се махне от гондолата. Заключи зад тях.
— Какво мислиш? — обърна се към Дзавала. — Можеш ли да управляваш това нещо?
Дзавала кимна.
— Същото е като да управляваш голям кораб. Щурвалът отпред управлява руля. Онова отстрани е за елеваторите. По-добре да се заема с тях. Те изискват по-нежна ръка.
Остин застана зад щурвала. Цепелинът бе навел нос и пред очите му се разкриваше ясна картина на сцената долу. Някои от предните въжета вече бяха в ръцете на хората на земята.
Той пое дълбоко дъх и се обърна към Дзавала.
— Да полетим.
Дзавала завъртя колелото на елеваторите, но цепелинът отказа да се издигне. Остин даде половин скорост напред. Въздушният кораб започна де се движи, но въжетата го държаха.
— Трябва ни повече подемна сила — каза Дзавала.
— Какво ще кажеш да изхвърлим малко баласт?
— Може и да свърши работа.
Остин огледа контролния пулт и откри онова, което търсеше.
— Дръж се.
Натисна бутона. Разнесе се шум на течаща вода — резервоарите се изпразваха. Стотици мятащи се риби и хиляди литри вода потекоха по улеите под въздушния кораб и се изсипаха върху хората долу. Екипът на земята се пръсна, забравил за въжетата. Онези, които продължаваха да ги държат, изведнъж се озоваха във въздуха, когато цепелинът внезапно олекна, но бързо се пуснаха и паднаха долу.