Светът се гърчеше от тежка икономическа и екологична криза от три години насам и вече никой не се и опитваше да търси оптимистични варианти за излизането от нея. Когато през 1996 година, много икономисти и еколози започнаха да предсказват едновремен апокалипсис и в икономиката и в природата, никой не им обърна внимание. Хората смятаха, че както повечето предсказания, така и това ще се окаже просто една грешна сметка или нещо такова, но почти никой не се замисли сериозно върху бедственото положение, в което се намираше единственият дом на човечеството. Озоновият слой беше изтънял до минимума, почти всички питейни води бяха пресъхнали, а атомното замърсяване беше един — два пъти по-високо от нормалното, Дори най-добре развитите държави бяха изпаднали в невиждани икономически кризи, съпроводени с огромна безработица и масово обедняване. Но това което се бе случило с хората беше най-лошото. Добрите хора се бяха превърнали в егоисти забравили за своите приятели, роднини и дори семейства, а тези които преди имаха славата на лоши, сега бяха истински чудовища. Вече нямаше любов, разбирателство и доброта, останала беше само омразата и животинският инстинкт за самосъхранение. Ако някоя държава се беше оплаквала преди от голяма престъпност, то тогава тя надали си е имала дори най-малка представа за това което ще я споходи. Престъпленията вече никой не ги броеше — убийства, кражби, измами та дори и изнасилвания — те нямаха чет. Престъпник беше всеки който искаше да оцелее поне още един ден.
В умът на Уил изплуваха омайващи спомени и той притвори очи в мимолетно блаженство. Паметта му го отведе далеч в миналото му, когато той бе още младо момче. Голямата хубава къща която седеше пред него беше родната му стряха. В това своеобразно малко имение, обградено от жива и девствена природа, Уил бе прекарал двадесет години от живота си. Той си спомни как обичаше да играе с големият Лари — куче от порода. Те се гонеха по цели дни из просторните поляни покрити с най-зелената трева която някога бе виждал. Къпеха се в кристалното езеро и се спускаха от водопада — нещо което се смяташе за огромно геройство. Много хора, особено съвременни, биха казали, че това е бил един скучен и монотонен живот, но на Уил си му харесваше точно такъв какъвто го беше изживял и беше сигурен, че не съжалява за всяка частица от него особено сега, когато зелена трева вече нямаше, а кучетата бяха вписани в червената книга. Защо ли му трябваше тогава да напуска този рай, защо ли му трябваше да ходи да учи в ГОЛЕМИЯТ ГРАД, когато това което получи там не му свърши никаква работа? Най-вероятно щеше да си задава тези въпроси до края на дните си.
— Помниш ли онези книги, който ни убеждаваха в края на света през 2000 година? — попита внезапно Пат сякаш бе озарена от невероятна идея.
— О боже, имаше тонове от тях и дори много хора им вярваха, но след започването на голямата криза повечето от тях останаха без покритие и постепенно цялата тази лудост замря, но защо така внезапно попита?
— Ами та ние сме в навечерието на 2000-та, само след няколко часа тонове хартия ще се окажат за боклука, или пък ще се превърнат в ценни експонати. — Патриша се засмя пред налудничавата мисъл, която се породи в главата й.
— Права си. Това наистина е забавно. Като си помисли само човек, колко хора са изписали историята на човечеството без дори да са могли да доживеят, за да видят дали са лъжепророци или месии. — той се засмя и смехът му постепенно зарази съпругата и дъщеря му, която въпреки че не разбираше, се радваше че вижда родителите си весели.
Следващите няколко часа бяха на уединение и размисли, поне за по-възрастните. Патриша беше изпаднала в самообвинение за състоянието в което се намираше цялата планета и този й комплекс за малоценност я беше изморил достатъчно, защото най-накрая тя се отпусна и заспа свита в ъгъла на малкото диванче. Уил все така безпристрастно гледаше към телевизора замечтан някъде във фантазиите си, а малката видимо скучаеше седнала на пода.
Когато наближи 12 часа, а по телевизията започнаха да пускат стари музикални парчета, любящият съпруг реши да събуди прекрасната си съпруга, за да се подготвят за сюблимният момент. Патриша само махна с ръка в пренебрежителен жест и продължи да спи. Кати, определено заинтересувана от активността на баща си, започна да се върти около него молейки го да излязат навън, за да погледат новодогишното небе. Въпреки одумките, че няма нищо интересно в замърсеното и покрито с газове небе, малкото момиченце държеше на желанието си и скоро постигна исканото. Уил я хвана за ръка и се запъти към вратата. Когато двамата излязоха навън и Кати вдигна глава търсейки звезди възкликна: