Доналд не обърна внимание на молбите й и продължи да дърпа Андрю. Най-накрая Андрю не успя да се задържи и Доналд го изхвърли надалеч. Андрю силно ритна, а малкото му краче уцели пищяла на Доналд. Той изрева, а после с всичка сила удари Андрю по лицето и той падна на пода.
Колин излезе от кожата си. Тя изтегли ножа от полата си, където го беше скрила.
— Казах, че само веднъж ще ти кажа.
Тя за секунди прекоси късото разстояние между себе си и Андрю. Доналд се обърна, а ръката му беше вдигната в самоотбрана. Острието се заби дълбоко в ръката му а в рева му от болка се долавяше и гняв.
Доналд повали на една страна Колин със здравата си ръка, а острието все още стърчеше в другата му ръка. Колин падна до една пейка и си удари главата, а искрите, които видя преди да изгуби съзнание, й попречиха да види Андрю.
Колин чу как отец Макклауд я вика. Тя бавно отвори очи. Беше обзета от паника като чу, че в църквата цареше тишина. Опита се да се изправи. Главата й пулсираше от болка и тя изстена от усилието. Тежкото дишане на отец Макклауд я накара да забрави за собственото си неудобство, докато търсеше сина си. Никъде не го откри. Видя само тялото на Доналд и неестествения ъгъл на врата му, защото той лежеше мъртъв на пода. Нещо се беше случило след като тя беше припаднала — раната на ръката му не беше силата, която го беше убила. Тя се насили да запази спокойствие, докато не научи какво бе станало.
— Къде е Дрю?
Лицето на отец Макклауд беше мрачно и сърцето й се сви. Тя нежно докосна насиненото му око и разбра без да пита, че той не беше дал Андрю на Доналд по собствено желание. Погледът й се върна на тялото на Доналд. Беше объркана. Тя отново погледна отец Макклауд.
— Кой уби Доналд, отче? — Очите й се разшириха от ужас, когато си помисли как добрият отец беше убил Доналд, за да предпази нея и Андрю. — Нали вие не… — Тя не можа да довърши въпроса си.
— Не, девойче. Дуайт беше.
— Дуайт?
— Да. — Отец Макклауд нервно се заоглежда. — Той каза, че ако искаш пак да видиш момчето, ти трябва да отидеш на мястото, където умрял баща ти.
Сърцето й се сви.
— Дуайт не би наранил Дрю, нали? Той е чичо на момчето от… — Колин загуби гласа си, защото се задави от ужас.
— Какво иска той от тебе, Колин? Той вече не е човекът, когото познавах всичките тези години. Нещо го е променило.
Колин преглътна и затвори очи, а съзнанието й беше изпепелено от срам.
— Той смята, че ме обича, но предполагам, че ме бърка е майка ми. Това е нещо, което тлее от години и се е превърнало в мания. Побъркал се е на темата, че аз ще му стана жена.
— Не може да бъде. Той ти е чичо. Не е възможно. — Ужасът, изписан по лицето на добрия отец, показа чувствата му на Колин.
— Не смятам, че това е вече от някакво значение за него. Той се е заклел, че аз ще съм негова, а сега използва Дрю, за да ме принуди да се подчиня.
— Ще измислим нещо друго, чедо.
— Нямам избор, отче. — Колин се изправи и се задържа на същата пейка, на която си беше ударила главата. — Трябва да отида при него.
— Не мога да позволя това ужасно нещо.
Тя погледна отец Макклауд. Как можеше той да се занимава със злото, с което тя трябваше да се бори.
— Аз поех задължението да убия човека, когото обичам, за да предпазя детето си от лудостта на Емет. Отче, възможно ли е като се съглася с желанията на Дуайт, да извършвам по-малък грях от убийство?
Той не можа да й отговори. Колин го прегърна и целуна загрубялата му буза.
— Опрости ми греховете, отче, но аз ще направя това, което трябва, за да опазя Дрю.
— Ти много си патила, чедо. Аз се надявах, че всичко ще свърши със смъртта на баща ти. Никога не си бях представял такова зло.
Колин усети, че има топла и лепкава кръв по челото.
— Тече ти кръв, Колин. Нека се погрижа за нея! — Той я хвана за ръка и тръгна да я води към дъното на църквата.
— Не, не мога да отделя време. — Тя се усмихна, въпреки че съзнанието й плачеше от мъка. — Довиждане, отче. — Колин се почуди дали някога отново щеше да види този добродушен човек.
Сълзи изпълниха очите на отец Макклауд и той отчаяно закърши ръце.
— Господ да те поживи, чедо мое, и дано бди над теб сега, когато имаш нужда.
Ян мислеше, че ще полудее преди майка му да пристигне. Когато тя се появи в двора, той изпита прилив на ярост дълго преди тя да започне да разказва какво е видяла.
Външно той остана спокоен, но в душата му беше ад. Все още имаше едно нещо, което го объркваше. Колин имала син. Това не беше възможно, но не това беше най-важният въпрос в момента.
— Ще се върна с теб, Ян.
Ян се обърна към майка си и се намръщи.