— Намерих няколко пресни следи, Ян.
Ян се върна навън при Джефри и сам ги разгледа.
— Да, тръгнали са към селото.
— Не разбирам — каза Джефри, по чието лице също се четеше тревога. — Дуайт е бил прокуден. Защо да рискува да я води там?
— Защо ли, наистина? — измърмори Ян. Инстинктът му казваше, че няма време за губене.
ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
Колин чу говор и независимо от болката си, независимо от желанието си да се скрие от ужаса, тя се отскубна от мрака, който я заобикаляше. Бавно и протяжно значението на думите започна да се избистря в съзнанието й, тя изведнъж отвори очи. Беше в Грегър Касъл, в стаята на Емет. Тя веднага потърси Андрю. Той се отскубна от чичо си и се затича към протегнатите и ръце. Тя силно го прегърна.
— Като че ли сестра ми се е присъединила към нас. — Емет погледна първо нея, а после Дуайт, който стоеше до леглото му. — Все още не съм съвсем сигурен, че разбирам какво искаш.
— Магьосницата — процеди през зъби Дуайт. — Искам магьосницата.
— Какво те кара да мислиш, че тя е тук? — Емет се преструваше, че си разглежда ноктите и изглеждаше невъзмутим пред внезапното избухване на Дуайт.
Колин разбра, че е много раздразнен, въпреки че беше сигурна, че Дуайт не можеше да го забележи. Дуайт като че ли беше прекалено погълнат от собствените си вълнения, за да може да схване чуждата измама или намерение.
— Съобщих й, че ти искаш да я видиш — думите на Дуайт имаха стоманено звучене.
Едно мускулче на челюстта на Емет потрепна. Колин разбра, че е разгневен. Тя си беше имала достатъчно неприятности с него през последните месеци, за да може да разбере тънките оттенъци на настроението му. И все пак, той просто се усмихна, а после се засмя.
— Хайде, Дуайт — той почти се лигавеше. — Не знам дали ще дойде, но можем да почакаме, ако искаш.
— Ще чакаме.
Колин се молеше да се забави възможно най-дълго но само след няколко минути Джейкъб доведе Хуанита в стаята на Емет.
Емет му махна с ръка.
— Можеш да си вървиш, Джейкъб. И се погрижи да не ни безпокоят.
Веднага след като вратата се затвори след Джейкъб, Дуайт сграбчи магьосницата и я завлече при Колин.
— Махни го. — Дуайт я наплю, а страхът, който се изписа в погледа на Хуанита беше истински. — Ако не го направиш, ще те убия, девойче.
Тъмният й поглед се насочи към Колин, но тя вече не го разбираше.
— С удоволствие, Дуайт Макдъгъл.
— Не ме докосвай — предупреди я Колин. — Навреди на бебето ми и ще си имаш работа с нещо по-лошо от Дуайт.
Хуанита се спря.
— Какво искаш да кажеш?
— Това е бебето на Ян Блекстоун. Той ще убие всеки, който навреди на мен или на детето.
Дуайт нави черната коса на Хуанита около ръката си и болезнено я дръпна назад.
— Но ти ще умреш, ако не го направиш. Направи това, което искам, и можеш да си идеш далече, много далече. Аз ще взема Колин с мен, а този кучи син никога няма да разбере какво се е случило с копелето му.
— Не го слушай. — Колин привлече гневния му поглед към себе си, но тя не се смути. — Той те лъже. Той знае, че Ян няма да се усмири, докато не ме намери.
Дуайт избухна и едва не захвърли Хуанита през стаята.
— Хич не го е грижа за тебе! Единственото нещо, което го интересува, е детето, което носиш.
— Не, Ян ме обича, Дуайт. За разлика от тебе, той не иска да нарани мен или детето.
Той целият почервеня и на Колин й се стори, че ще се пръсне от цялата тази кръв в главата му.
— Никой не те обича повече от мен. — Гласът му трепереше, а крясъците му се бяха превърнали в немощен шепот. — Никой.
— Ти не ме обичаш — каза Колин с цялата омраза, която успя да събере. — Ти обичаше майка ми. Аз не съм тя — наблягаше на всяка дума със силата, която й беше останала — майка ми!
— Да, аз обичах Кейти — Дуайт изглеждаше объркан. — Но аз също толкова обичам и теб. Ти имаш нейната коса, нейната кожа, нейните смарагдови очи. През всичките тези години аз копнях по теб и сега ти ще си моя. Няма да позволя на това дяволско копеле да те притежава. Не и моята Колин.
— Аз не съм твоя, Дуайт — изпищя Колин, погълната от собствения си гняв и омраза. — Аз съм жена на Ян Блекстоун, майка на неговото дете. Няма да позволя да разрушиш доброто, което открих сред цялата тази грозота и лудост.
Смехът на Емет проникна през мъглата на яростта, която я беше обгърнала. Тя се обърна към него.
— Ти го обичаш, нали, сестричке?
— Да — призна тя, след като повече не желаеше това да е тайна. — Аз обичам Черния вълк и нито един от вас няма да го убие. Той е прекалено силен за вас.
Това наистина подейства силно на брат й, а усмивката му застина и се превърна в маска на насилието.