Дуайт направи това, което му беше казано, а тялото му едва се побра на обикновения стол.
— Колин си говори като луда.
— Тя не е опасна. Остави я на мира. — Изражението на Дуайт накара Емет да продължи: — Колин ще ни направи една голяма услуга.
Объркването на Дуайт беше очевидно, дори преди да го беше изразил.
— Не разбрах какво искаш да кажеш, Емет.
— Искам да кажа — каза проточено Емет с разкривена от усмивка уста, — че сестра ми ще ни осигури развлечение, докато ние си свършим работата.
— За каква работа става въпрос?
— Да се убие Черния вълк.
Дуайт не каза нищо, а само отметна един посребрен кичур коса от слепоочието си.
— Колин се закле да направи така, че той да умре — каза Емет.
— Да, така е — съгласи се Дуайт,- но една жена не може да се бие с Блекстоун.
Усмивката на Емет остана на устните му.
— Разбира се, че не може. Това, което може да направи една жена, е да отвлече вниманието на Черния вълк, да го кара да мисли за други неща, а после ти самият би могъл да го убиеш.
Дуайт се усмихна, като чу това, а почернялата му от дълго стоене на слънце кожа около жълто-кафявите му очи се набръчка и един малък блед белег се открои на тъмния фон.
Изведнъж радостта на Емет се изпари.
— Би трябвало аз да съм старият Макгрегър, не Колин. — Той посочи безжизнено отпуснатите си крака. — Не разсъдъкът, а краката ми са безполезни. Аз можех да предвождам клана. А вместо това баща ми обявява една жена за главатар и отхвърля сина си, заради срама му.
— Девойчето ще има нужда от помощта ти, Емет.
— Не ме поучавай, Дуайт. Аз няма просто да помагам, аз ще съм старият Макгрегър. Но преди това Ян Блекстоун трябва да умре. Искам да ми донесеш главата на това копеле!
Дуайт поклати глава.
— Не мога да не зачитам клетвата, която тя даде пред брат ми.
Емет не изглеждаше да е смутен от това изявление.
— Няма да я зачетеш и ние заедно ще управляваме клана.
Дуайт стана и отиде до прозореца. Емет продължи:
— Знам, че тайно желаеш да си Макгрегър…
— Невъзможно е, момко.
— Не е — изрева Емет. — Ще се ожениш за Колин и ще станеш главатар на клана. Аз ще съм мозъкът, а ти — краката ми.
Дуайт бавно се обърна и изгледа Емет с престорено изражение, за да скрие внезапния прилив на чувства, които изпитваше.
— Дуайт, милият ми чичо. Да не си мислиш, че не знам най-дълбоките ти тайни? Да не си мислиш, че не знам за любовта ти към Колин?
— Наистина я обичам, но така, както обичам тебе, момко.
Емет се засмя и накара Дуайт да трепне.
— Погледът в очите и огънят в слабините не са за племенницата ти, а за жена. Твоя е Дуайт, с моята благословия. Но аз няма да търпя повече лъжи.
— Добре, Емет. Повече никакви лъжи.
Ян яздеше в хладната сянка на гората, където слънчевата светлина не проникваше от гъстите раззеленени клони като балдахин от преплетени дървени пръсти. Всеки път, когато бойният му кон пристъпваше, от земята замирисваше на влага и пръст, а изгнилите иглички и листа приглушаваха тропота на копитата. Той беше прекарал нощта в гората, както правеше много пъти през изминалите години, докато търсеше покоя, който тя му предлагаше.
Той спря, когато черният вълк притихна, а ушите му се наостриха от някакъв звук, който Ян все още не можеше да чуе. Животното изправи глава, после тръгна натам, откъдето се бе чул звукът. Ян го последва и не след дълго чу детски смях и песен, донесени от вятъра. В любопитството си той отиде до края на гората, като внимаваше някой да не го види.
Няколко деца тичаха във високата трева на поляната, а някои от тях бяха толкова малки, че почти не се виждаха, а по-големите им помагаха да се придвижат. Невинността им преливаше във весел заразителен смях. Ян се развълнува, привлечен от игривостта им. Сред децата се открояваше една млада жена, с цяла глава по-висока от тях, която също тичаше. Гласът й беше по-нежен, по-мек, а собственият й смях се заглушаваше от пронизителните писъци на децата. Той прикова поглед в нея.
Завистта, която го завладя, го хвана неподготвен. Той гледаше как тя вдига едно дете, после го завърта около себе си, а то крещи от удоволствие и се чува над другите. Другите деца се приближиха с вдигнати към жената ръце и я замолиха да им даде и на тях да полетят като птички. Едно по едно, тя ги вдигаше, а после ги въртеше и те сякаш летяха. Най-накрая, изтощена, тя падна на земята. Всички деца се скупчиха около нея, целуваха я и я прегръщаха от благодарност. Сърцето на Ян се сви и дъхът му заседна в свитото гърло. Почуди се дали някога ще изпита радостта да си има дете. Достоен ли беше за такива удоволствия?