Колин не чувстваше нищо. Скоро вече не се усещаше мирисът на смърт и вкусът на битка. Тя продължи към замъка, без да мисли или да чувства. Дворът бе тих, прекалено тих. Колелото на точиларя мълчеше, мълчеше и духалото в ковачницата. Никой не наливаше вода от кладенеца. Никой не се мяркаше наоколо.
Тя продължи и до също така пустото село. Продавачите не се чуваха. Само кучешки лай от време на време стигаше до ушите й. Когато стигна до една тиха поляна извън селото точно пред стената от дървета на гората, тя спря.
Храстите цъфтяха в тревата до колене и ритмично се поклащаха на лекия ветрец. Тя знаеше, че са красиви, но не можеше да се наслади на великолепието им, почти не усещаше нежния им аромат. Тя сведе сухия си поглед към пръстена на баща си, тежък и непознат на ръката й. Докосна го като че ли четеше значението му с пръсти и запомняше очертанията му. Почувства как огромна болка раздира сърцето й и скръбта й се излива.
— Защо? — тя питаше празнотата около нея.
Сега си беше сама, като се изключат Емет и Андрю. И не разбираше защо. От пет години кланът Макгрегър и Блекстоун се биеха. Омразата беше обсебила баща й, тласкайки го да прати синовете си на бой с Черния вълк. Джилз бе паднал под меча на Блекстоун същия ден. Обладан от съмнения и ярост, баща й се бе хвърлил в нападение и бе повален, и сега тя беше начело на клана. Тя беше вече старият Макгрегър.
Тя почувства как огромната тежест на бащината й омраза се стоварва върху нея. Беше приела кръста на стария Макгрегър и трябваше да служи на клана. И все пак, дълбоко в душата си, Колин знаеше, че бе пожертвала собствените си разбирания и съвест под този кръст.
— Защо? — Колин изкрещя на смрачаващото се небе и вдигна ръце нагоре, като че ли търсеше отговор. Тя бавно коленичи. Най-после сълзите дойдоха.
Черния вълк седеше на огромния си жребец и гледаше жената на поляната. Беше покрита с наметало и той не можеше да види добре главата и лицето й. Не чуваше и воплите й, защото вятърът ги носеше в противоположната посока. Но разбираше мъката й.
Ян Блекстоун позволи на вечерния хлад да отнесе огъня на битката, който още гореше в кръвта му. Хладният въздух замени дъха на смърт, който бе останал в ноздрите му, а тишината около него успокои трясъка на мечове, който още отекваше в главата му.
И все пак, той не можеше така лесно да се отърве от болката, която все още витаеше в сърцето му.
Все по-дългите сенки на гората го скриваха добре от любопитните погледи. Знаеше, че трябва да тръгва, но нещо го задържаше на това място и той гледаше жената.
Не я изпусна от поглед, докато тя бе долу във високата трева и почти не се виждаше от тучната зеленина. Той разсеяно потриваше раненото си рамо, а болката вече не го интересуваше. Мислеше за други неща.
Падна нощта. Той обаче остана.
— Защо? — запита се. Ян погледна кръвта по ръката си. Малко и от неговата кръв бе засъхнала по кожата му, но повечето беше на врага. Той си спомни как изглеждаше старият Макгрегър, когато собствената му ръка нанесе удара, който повали едрия мъж от коня. Знаеше, че главатарят няма да оцелее. Това му беше последната битка.
Той сви разтворената си длан в юмрук. Кога най-после кланът Макгрегър ще спре тая лудост? Още един въпрос, на който нямаше отговор. Никой не беше останал да предвожда клана. Това може би ще е краят, осмели се той да изрази надежда.
Ян поклати глава да се отърве от странното меланхолично настроение, което го беше обзело. После, с нещо като ръмжене, той пришпори коня си и отиде направо в гъстата черна гора. Само съвсем лекото шумолене на дърветата показваше, че някой минава.
Ян спря, когато вълкът внезапно се появи. Абаносовата козина на животното се сля с тъмните сенки, а блясъкът на златните му очи отразяваше лунната светлина. После се обърна и изчезна сред дърветата, погълнат от нощта. Ян продължи а вълкът вярно последва господаря си по гъсто обраслата пътека, без да го изпуска от поглед.
Замъкът Стоунхейвън се извисяваше над скупчилите се къщурки като огромен ангел-пазител. Ян яздеше черния си боен кон по калдъръмените улички, а копитата потрепваха по камъка и отекваха в тихата нощ. Кръчмата се беше сгушила в края на селото. Табелката с името на кръчмата се полюшваше напред-назад на вятъра, а ръждивите панти се обаждаха също като гарвана, гравиран върху нея.
Ян слезе от коня. Наведе се, за да мине през вратата, и я затвори след себе си. Влезе в претъпканата стая, изпълнена предимно със собствените му хора. Лъхна го миризма на силна бира, пушек и човешки тела. Посрещнаха го с топли приветствия.