Погледът на Колин се насочи към надгробния камък на майка й. Засипаха я спомени, които я утешиха в мъката й. В този момент болката и тъгата се отдалечиха, а мислите й я отведоха в миналото.
Почти чувстваше ласките й, чуваше тихия й смях, усещаше парфюма, който си бе сложила. Майка й беше толкова търпелива спрямо нея, а на Колин й беше трудно да разбере дали е момче или момиче под влиянието на трите й по-големи братя. В крайна сметка надвиха съветите на майка й.
И до ден днешен Колин се опитваше да бъде дама, точно както я бе учила Катрин. Но сега тя беше главатарка на клана Макгрегър — все още под влиянието на мъжете в живота й, все още в конфликт с това, което майка й искаше тя да бъде, това, което искаше тя самата.
Тръпки побиха Колин от глава до пети, тръпки от ужас и страх. Каква ли лудост я обземаше?
Тя погледна черната коса на Андрю и нежно погали меките къдрици. Обзе я ярост и вече знаеше какво я е обсебило. Въпросът на баща й се въртеше в съзнанието й… Ще убиеш ли този човек заради своя клан? Последва още един въпрос: Докъде да спре?
Колин знаеше отговора. Ще прекоси ада и със самия дявол ще се бие, но ще опази Дрю. А може би дяволът е Ян Блекстоун, както всички казват.
Дуайт Макдъгъл стоеше на прилично разстояние зад Колин Макгрегър, но не я изпускаше от поглед. Той изучаваше нежните й рамене и се чудеше на силата, която притежава тя.
Гневът беше размътил мислите му и той се колебаеше на кого да бъде верен. През целия си живот беше дясната ръка на брат си, предаността му към стария Макгрегър досега винаги беше непоклатима. Обзе го чувство за вина. Не беше ли точно щедростта на баща му и на природения му брат, благодарение на която сега той има свое място в живота? Дуайт и майка му сигурно така и щяха да тънат в нищета, ако не беше старият Макгрегър. Той беше незаконен син, без право на титла или състояние. И все пак, той беше живял с брат си, приет като член на семейството, без да го срами.
Въпреки това, яд го беше, че честта на клана се падна на Колин. Той беше очаквал отмъщението да бъде негово, искал беше брат му на него да повери това дело. И още нещо го караше да тъгува. А това точно беше жената, която наблюдаваше внимателно.
В нея имаше толкова много от Катрин. Тя приличаше толкова много на майка си, че Дуайт изобщо не можеше да си спомни някаква разлика. Тя имаше същата огнена коса, спускаща се на безброй къдрици почти до коленете й. Очите й бяха също толкова зелени, будни и също толкова живи. Същата кожа от слонова кост, същите розови бузи, устните й…
Дуайт съзнателно се спря — не можеше да разчита на посоката, в която беше тръгнала мисълта му. Той избърса потта, която беше навлажнила горната му устна с опакото на ръката си, а по устните му се изписа отвращение от собствената му слабост.
Катрин бе мъртва, а тя беше жена на брат му, не негова. Колин не беше Катрин. Добре ще е да запомни това.
Все пак трудно му беше да овладее чувствата си. Сърцето му сякаш имаше своя собствена воля и то болезнено се сви като видя Колин да пристъпва напред, хванала за ръка малкия Андрю. Тя се наведе и взе шепа влажна пръст, която раздели със сина си. Те заедно я пръснаха по ковчега на баща й, а после повториха ритуала над брат й, Джилз. Когато се обърна, Дуайт пристъпи напред и я хвана под ръка.
— Ела, да си вървим вкъщи, девойче.
Колин вдигна подноса от широката маса и се засуети около нея. В топлата стая миришеше на прясно изпечен хляб, а месото вече се печеше и цвъртеше на шиша. Нели излезе с пълни ръце от килера и започна да се приготвя да готви за деня, а Колин чу как тихичко си пее.
— Е — извика Нели, когато Колин се вмъкна през вратата, — я остави тоя поднос на горния етаж, бе, девойче. Няма смисъл и него да го влачиш долу.
— Не ми пречи, Нели.
Голямата зала изглеждаше толкова голяма и празна, а големите пиршества, които си спомняше като дете, бяха забравени през последните няколко години. Всяка стъпка отекваше по каменния под, вече никой не се търкаляше от смях по него, за да го стопли. В огромната камина, която заемаше по-голямата част на една от стените, вече не гореше огън. Възглавничките на дивана до прозореца изглеждаха овехтели. Овехтели изглеждаха и избелелите гоблени, които красяха вестибюла. На масата стоеше само покривката, тъй като бащата на Колин още много отдавна беше продал сребърните им сервизи. Това натъжи Колин и тя забързано излезе до стълбищата.