— Не знам. — После тя добави, като че ли току-що се беше сетила. — Земите ми като че ли вече са запустели.
— Ако има нещо, което бихме могли да направим, можеш да ни кажеш!
В думите на Ейнсли личеше искреност и Колин я прие както се очакваше — като добродушие, а не обида.
— Благодаря за предложението ти, Ейнсли. Честно казано, не съм си мислила много задълбочено по въпроса.
— Да — замисли се Ейнсли и постави чашата си настрана. — Всичко стана доста изведнъж, нали?
Колин просто кимна в знак на съгласие. Все още беше толкова объркващо, толкова обезпокоително. Отново думите на Емет се завъртяха в главата й и тя цяла се разтрепери. Отново си представи момента, в който беше видяла Андрю, вече поверен не на сигурните грижи на отец Макклауд, а вместо това на Доналд. Това я накара да си представи какви ли не ужасни картини.
— Скъпа — каза Ейнсли и прекъсна мъчението й.
— Да?
— Изглеждаш доста разстроена. Съжалявам, ако не сме изразили достатъчно съчувствие към твоето положение. Но трябваше да си призная предразсъдъците относно бебето ти, моето внуче и моя син.
Колин не беше искала да тревожи Ейнсли. Тя беше проявила само щедрост и добродушие.
— Не исках да прозвучи… — Какво ли можеше да каже? Притеснена от неспособността си да се овладее, Колин се изправи. — Моля да ме извините. Чувствам се доста уморена и бих искала да си полегна.
Тя почти изтърча от стаята, а по бузите й вече се стичаха сълзи. Как можеше да обясни, че собственият й брат, собствената й кръв, е причината за нейното нещастие? Беше я притиснал в един ъгъл и я принуждаваше да убие този, за който тя беше открила, че е нежен и мил мъж. Почти й се прииска Ян да е толкова свиреп, колкото изглеждаше. Щеше да е по-лесно. Още по-объркващо беше, че тя знаеше, че Ян се е отвърнал от Блеър, когато тя е била бременна с неговото дете. Беше нелогично, не и ако той сега й беше верен, а любовта и предаността към собственото й неродено дете бяха истински.
Прекалено много мисли се сблъскваха в съзнанието й и я изморяваха и изтощаваха. Сякаш бушуваше буря и оставяше след себе си пълна разруха. Когато стигна до стаята си, се хвърли с ридания на леглото.
Ян влезе тихо, защото не искаше да стряска Колин. Плачът й му късаше сърцето и терзаеше съзнанието му. Той дълго време стоя така и само я слушаше, искаше му се да я успокои, но знаеше, че тя няма да приеме.
— Колин — тихо каза той и привлече подутите й от плач очи към себе си. Погледът й беше празен и безизразен, а живината, която той толкова добре познаваше, вече я нямаше. Той искаше да каже най-подходящото нещо, но не знаеше какво е. — Съжалявам.
Нежните й вежди се сключиха, докато тя продължаваше да го гледа с широко отворени очи, а объркването й ясно личеше в зелените й очи.
— Защо?
Негов ред беше да се обърка.
— Защо? Не съм ли ти причинил достатъчно, за да съжалявам за него?
Тя все още го гледаше с широко отворени очи. Тя седна и отметна назад кичурите коса, които бяха полепнали по влажното й лице.
— Съжаляваш, че аз съм бременна и ти трябваше да се ожениш за мен?
— Не ми се наложи да правя подобно нещо, Колин. Аз исках да го направя.
— Ти — Колин застина невярващо от това, което й казваше. — Искаше да се ожениш за мен?
Ян се приближи и седна на леглото до нея.
— Почти се побърках, когато се събудих в кръчмата и открих, че си си отишла. Понякога ми трябва малко време, за да разбера точно какво искам. Но аз исках да се оженя за теб.
— Това — каза тя с едва доловима усмивка — е лудост. Ти дори не ме познаваш — не знаеш това, което харесвам, това, което не харесвам.
— Ще науча всички тези неща. Това, което със сигурност знам, е, че ти ме направи много щастлив. Копнеех за син и сега ти ще ми го дадеш.
— Ами ако е момиче?
— Няма значение. — Той широко се усмихна, а трапчинките му се показаха. — Аз ще съм най-щастливият мъж на земята.
Тя не знаеше дали да му вярва или не.
— Шегуваш се с мен, нали?
— Никога през живота си не съм бил по-щастлив.
Това изобщо не беше това, което беше очаквала от него.
— Ами първият ти син? Толкова ли мразеше Блеър, че не можеше да обичаш детето си? Защо поиска и той да умре?
Ужасът, който изпита Ян, беше жесток и грозен. Той си пое дълбоко дъх и го задържа. После бавно го изпусна, заедно с гнева, който беше обсебил съзнанието му.
— Така ли мислиш?
— Да — прошепна тя, уплашена от погледа в очите му. Лицето му се беше променило като облак от светъл и лек до тъмен и буреносен.
— Ти уби едно невинно дете заради това, което Блеър ти причини, а сега искаш да ти вярвам за моето. Как мога да направя това? Как мога да рискувам да ме изгониш на улицата, да умра като животно?